Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 248

Светът около Иста потъмня, сякаш зората, уплашена от грозната сцена, се бе оттеглила обратно зад хоризонта. Пристъпил в ума й като някакъв случаен пътник, един Глас й заговори — глас познат, ироничен и неизмерим:

— Виж ти. Доста просторно е станало тук изведнъж, какво ще кажеш?

— Какво правиш Ти тук? Мислех, че съм се превърнала в бойно поле на Втория ти баща.

— Ти ме покани. Хайде стига, не можеш да го отречеш — чух те да шепнеш в онзи ъгъл.

Не мислеше, че са й останали чувства, за да се справи с това. Гняв поне със сигурност не й беше останал. Безтелесното й спокойствие можеше да бъде или ведрост, или шок. Ала Копелето определено беше бог, към когото да се пристъпва предпазливо.

— Защо не се появяваш пред мен?

— Защото сега съм зад теб. — Гласът стана топъл и развеселен. Стори й се, че огромно шкембе сгорещява гърба й, заедно с неприличен намек за мъжки слабини, притиснати към задника й, и тежест на широки длани върху раменете.

— Имаш отвратително чувство за хумор — уморено каза тя.

— Да, а ти разбираш всичките ми шеги. Харесвам жени с тънък слух. — Имаше чувството, че дъхът му прогаря ухото й. — Би трябвало и езикът ти да е ловък, бас ловя.

Устата й се изпълни с огън.

— Защо съм тук?

— За да довършиш победата на Арис. Ако можеш.

Гласът изчезна. Тъмнината избледня, изместена от бледото сияние на зората. Иста откри, че стои на колене и се е отпуснала в прегръдките на изплашения Илвин.

— Иста? Иста! — шептеше той в ухото й. — Царина, мила, недей да плашиш така един беден гол войник. Кажи нещо!

Тя примигна със замъглените си очи. Беше само почти гол войник, както забеляза с известно разочарование. Окървавените парцали на ленените му панталони все още покриваха слабините му. Иначе видът му наистина беше прекрасно отвратителен — тъмната сплъстена коса падаше рошава по лицето и раменете му, потни, оцапани със сажди и кръв. Но всичките му белези бяха стари, заздравели и избледнели. Той облекчено пое дъх, когато я видя да обръща поглед към него, и наведе глава да я целуне. Тя препречи пътя на устните му с ръка.

— Чакай, не сега.

— Какво стана? — попита той.

— Чу ли нещо? Или да си видял някого?

— Не, но мога да се закълна, че ти виждаше и чуваше.

— Нима не предпочиташ да се закълнеш, че съм луда?

— Не.

— Да, но ти не виждаш божествени светлини, не чуваш гласове. Откъде знаеш?

— Видях лицето на брат си, когато ти го благослови. И твоето, когато той те благослови. Ако това е лудост, то бих хукнал след нея по пътя, както съм облечен сега, и бос даже.

— Аз ще вървя бавно.

Той й помогна да се изправи. Лис я повика напрегнато:

— Царина, а Фойкс?

Иста въздъхна.

— Фойкс бе повален от много войници и магьосници. Не видях душата му да се издига, нито демонът му да избяга. Боя се, че са го взели в плен. Сигурно е ранен освен това.

— Това… не е добре — каза ди Кабон, все още коленичил до сламеника на Илвин. Зъбите му изскърцаха притеснено. — Мислите ли… мислите ли, че Джоен може да го привърже към себе си като другите магьосници?