Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 245

— Станаха двама — каза Иста.

Трептящо сияние се издигна откъм дърветата, жълто и ярко — една от шатрите се беше запалила. От другата страна на горичката в големите зелени шатри припламваха запалени лампи. Иста не се и съмняваше, че магьосниците, проспали първия удар, вече са на крака, събудени от Джоен, ако не от врявата. Колко бързо щяха да координират отбраната си изненаданите джоконци? Контраатаката си? Нов изблик от душевен огън, този път без компанията на демон, прогори зрението й. Обикновен вражески войник ли беше загинал, или някой от смелите доброволци на Арис? От божествена гледна точка, осъзна тя, това нямаше значение. Всички новородени смърти се приемаха еднакво в онази обител.

— Три — преброи тя, докато нападателите си пробиваха път напред.

— Побеждаваме ли? — прошепна задавено Лис.

— Зависи каква победа имаш предвид.

При четвъртата шатра атакуващите най-сетне срещнаха отпор. Незнайно как там се бяха комбинирали три магьоснически змии. Може би Арис бе странно невидим за тях, защото и тримата се насочиха към Фойкс. Естествено — сигурно бяха решили, че другият магьосник е най-голямата заплаха за тях, погрешно го бяха взели за водача на вражеския набег. Душевни светлини се люлееха, стрелкаха се, въртяха се шеметно пред обременените сетива на Иста. Мечката падна с рев под мрежа от огън. Но четвъртата и петата змии загубиха главите си, тела като панделки заплющяха ожесточено в смъртната си агония, преди да се разнищят в шеметно сияние. Откъм осветената в зелено шатра се чуваха жестоките крясъци на жена, но рокнарийските думи се сливаха неразбираемо от разстоянието и яростта.

— Мисля, че свалиха Фойкс — каза Иста.

Зад нея се чу тройно ахване.

— Помощ! — извика знахарката. Бледа като платно, Лис се обърна и приклекна на поста си до Катилара.

На десните бедра на Катилара и на Илвин се бяха отворили дълги тъмни резки. Иста зърна за миг червеникавокафявата тъкан на пулсиращите мускули, бледата ивица на едно сухожилие, после двете еднакви рани се изпълниха с червена кръв. Знахарката и Лис, Горам и ди Кабон се разбързаха да пристегнат тампоните с превръзки, за да забавят кървенето.

„Да. Да“, помисли си Иста. Стратегията беше добра. При едно поддържащо тяло тази рана от меч би стигнала до костта. Поделената рана делеше опасността на две. Едва не се засмя на глас, пък макар и мрачно, представяйки си сащисването на човека, нападнал Арис, разбрал от сътресението при удара, от отскочилото от костта острие и от отката в собствената си ръка колко силно е ударил, а в същото време очите му казват, че раната се затваря… Откъм горичката долетя яден вик, който като нищо можеше да е на същия този човек. „Мислехте си, че сте потопили Порифорс в кошмар от ужасии, докато си седите на сигурно място и в безопасност. Е, вижте сега как Порифорс ви връща услугата. Удържаме, удържаме.

Още много малко“.

Обърна се отново и се взря през дърветата. Можеше да проследи напредъка на Арис по ужасените викове на враговете му, които се разбягваха пред бледото му лице и смъртоносния меч. И по потоците от бял огън, които се издигаха към небето след него. Беше изгубил коня си, макар че кога и как, Иста не знаеше. Надяваше се да не е останал сам, без нито един другар, който да му пази гърба.