Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 247

Леденият бент се пукна. Стена от вода се надигна, преви се и се сурна напред, заля бреговете си, разпъна душата й, широко, още по-широко, изтръгваше и помиташе трупани цял един живот камънаци, чакъл и гниещи съсиреци от отломки пред себе си. Иста разпери ръце, отвори уста и й даде път.

Сивата нишка, почти изгубила се от погледа сред дивата светлинна феерия, се втвърди в опънато до скъсване въже. Започна да се движи назад през новата й широта, все по-бързо и по-бързо, докато не й се стори, че всеки миг ще запуши от топлината на триенето, като претоварено конопено въже миг преди да почернее и да избухне в пламъци. Само за миг удивената, агонизираща, изпълнена с екстаз душа на Арис се стрелна през нейната.

„Да. Всички ние, всеки един от нас, живите, е портал между двата свята, този на материята, който ни ражда, и другият, на духа, в който се раждаме при смъртта си. Арис бе откъснат от собствения си портал и завинаги бе изгубил пътя си към него. Затова на мен ми бе дадено да му заема своя, за малко. Но голяма душа като неговата има нужда от широк портал — така че събори портите ми, пропукай стените ми и ги срини на пепел и се излей свободно през тях, с мое позволение. И сбогом“.

— Да — прошепна Иста. — Да.

Той не погледна назад. Като знаеше какво ще види напред, Иста ни най-малко не се изненада.

„Направено е, Господарю. Надявам се да одобриш изпълнението ми“.

Не чу глас, не видя сияйна фигура. Но й се стори, че усети милувка по челото си и болката там, пулсирала с часове, сякаш главата й бе стегната в железен обръч, изчезна. Краят на болката бе като птича песен по изгрев-слънце.

Някаква птичка наистина пееше по зазоряване, замаяно си даде сметка тя, тук, в прекрасното царство на материята, бодро, безсмислено чирикане откъм храсталаците под стените на замъка. Сивите облачни пера, провлачили се сред бледнеещите звезди, тъкмо поруменяваха с бледо розово, което пълзеше от изток на запад. Тънка нишка лимоненожълто обточваше източния хоризонт.

Илвин простена. Иста се обърна и го видя да седи, облегнат на Горам, който сваляше напоени с кръв превръзки от тялото му, по което нямаше рани. Устните му се разтвориха изумено при вида на десетките потъмнели бинтове и тампони, избледняващи до яркочервено под първите лъчи на слънцето, които връщаха на света цветовете му.

— Богове пет. — Той преглътна да потисне гаденето. — Накрая стана доста страшно. Нали. — Не беше въпрос.

— Да — каза Иста. — Но сега него го няма. Няма го тук, но иначе е на сигурно място. — По някакъв начин Иста знаеше, че в горичката долу обзетите от умопомрачителен страх джоконци разсичат тялото на Арис, раздират го на парченца, ужасени да не се събере отново и да се изправи срещу тях. Не виждаше смисъл да споменава за това на Илвин.

Катилара лежеше на една страна, свита на топка. Плачеше с тихи, раздиращи хлипове, почти неспособна да си поеме дъх, и стискаше кръвоспиращия тампон върху корема си толкова силно, че кръвта изскачаше на мехурчета между пръстите й. Знахарката я потупа несръчно и безполезно по рамото.