Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 243

Обърна се огледа спящата Катилара. Демонът се мяташе възбудено под тънката й гръдна кост. Огромен натиск в различни форми се вихреше тук, напъвайки да разкъса оковите. Следващата задача на Иста беше крайно опасна, опасна за всички, но тя не можеше да избяга от нея. Твърде много души бяха изложени на риск в тази езда…

Тя сви стегата на Катилара и избута душеплама от сърцето й към главата. Демонът се опита да го последва. Иста положи опарената си от снежинката ръка върху гръдната кост на маршезата и загледа омаяно как от пръстите й внезапно избликва сиво сияние. Демонът се сви отново на топка с писъци на подновен ужас. Катилара отвори очи.

Опита се да седне, но откри, че тялото й все още е парализирано.

— Ти! — извика към Иста. — Проклета да си, пусни ме!

Иста изпусна затаения си до болка дъх.

— Арис потегли. Жал ми е за враговете му, защото смърт на обладан от демон кон ги дебне в мрака и носи огън и меч. Мнозина ще му правят компания по пътя му към замъка на Бащата тази нощ, душите им ще са като окъсани знамена, развявани пред ектящите му стъпки. Дойде времето да избереш. Ще му помогнеш ли, или ще му попречиш в това последно пътуване?

Катилара разтърси бясно глава.

— Не! Не! Не!

— Самият бог очаква пристигането му, божественият Му дъх е затаен, за да балансира мига. Сърцето на Арис лети към ръката на неговия Баща като пощенски гълъб. Дори да можех да го върна сега, той би прекарал остатъка от живота си, а според мен той няма да е много дълъг, застанал на онзи прозорец, копнеещ за последния си дом. Не би ти благодарил. Не би те обичал, защото сърцето му ще е пуснало котва в онова, другото царство. Може дори да те намрази, при мисълта какво величие си му отнела. Сега за последно, в този последен миг за време и избор, помисли не за това какво ти искаш, а какво иска той; не за своето щастие, а за неговото.

— Не! — изпищя Катилара.

— Добре тогава. — Иста посегна да отвори стегата, като държеше под око притихналия, настръхнал демон.

Катилара извърна глава и прошепна:

— Да.

Иста спря и издиша. После промърмори:

— И моля се на боговете да ме чуят мен, грешната, и прошепнатото ми „да“ да се издигне над извиканото ми „не“ и да излитне чак до петорната им обител. Така както аз ще бъда чута, така чувам теб. — Преглътна с мъка. — Дръж здраво юздите на демона си. Той няма да е от лесните.

— Много ли ще ме боли? — попита Катилара. Очите й най-после срещнаха Истините. Гласът й би бил почти недоловим, ако не беше гробовната тишина на платформата. Дори и прошумоляване на дреха не долиташе откъм застиналите зрители.

„Представа си нямам“.

— Да, така мисля. При всяко раждане боли.

— О. Добре. — Тя отново извърна глава, но този път покорно. Очите й искряха влажни, но лицето й бе застинало като миниатюра от слонова кост.