Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 244

Иста вдигна ръка в готовност, но намесата й не бе необходима. Лицето на Катилара се отпусна и белият огън избликна двойно по-мощен от сърцето й, сля се с огъня на Илвин и се ливна на порой през парапета. „Е, вече няма да яздиш сам, Арис. Сърцата на двамата, които те обичат най-много, вече са с теб“. Надяваше се тялото му в другия край на бялата линия да приеме излива им като благословия.

Стана и притича до парапета, като даде знак на другите да са готови с тампоните, превръзките и турникетите. Впери поглед в мрака навън: пътищата бяха като сиви панделки, откритите места — намачкани като завивки върху неоправено легло, дърветата в горичката черни и мълчаливи. Малко огньове горяха във вражеския лагер, джоконски конници патрулираха лениво извън обсега на арбалетите. Съсирек от подвижни сенки стигна дърветата и се приплъзна между патрулите.

Тя се взираше с цялата сила на другите си очи, следеше белия поток и тънката сива нишка към мястото, където се движеха десетина душевни искрици, върху по-бледите живи петна на конете им. Сивото сияние на Арис се различаваше ясно, същото и дори в по-голяма степен важеше за двойната сянка с виолетов оттенък на Фойкс. Видя съвсем ясно през всичките движещи се сенки кога Арис срита в галоп осветената от демона сянка на коня си. Бързо се приближи към една притихнала, оцветена нишка от магьосническа светлина, като ястреб, който се спуска към нищо неподозираща плячка.

— Виждате ли Фойкс? — прозвуча досами ухото й затаеният глас на Лис.

— Да. Язди до Арис.

Тревожните викове се чуха чак когато първата шатра се срина. Привлечени от надигащите се крясъци и звънтежа на стомана, конните патрули препуснаха към лагера. Пипалото от магьоснически огън внезапно се изпъна и се скъса. Синкав изблик от душеплам се издигна право нагоре и се раздели пред очите на Иста от бушуващ виолетов поток, който се стрелна встрани, провлачил след себе си парцали от проядени души. Синкавият изблик се сгърчи в агония и избледня някъде другаде. Виолетовият поток се заби в една движеща се душевна искра нейде под дърветата — и демонът и гостоприемникът застинаха от шока на сблъсъка. Но пипалото не се поднови.

— Един падна — каза високо Иста.

Нападателите не крещяха, нито си подвикваха. Движеха се в мрачно, решително мълчание. Бледото петно на друга шатра, приютила главата на друга цветна змия, се люшна, разтресе се и се катурна. Джоконският магьосник сбра енергия за някакъв удар по нападателя си, Иста видя светкавицата от демонски огън да минава през Арис, чу вика на изненада и потрес, откъснал се от магьосника, чу го и как секна. Дори си помисли, че слабият, далечен, воднист звук може да е съпровождал обезглавяване. Нов виолетов поток се отдели от нов бял изблик. Виолетовото петно се срина в един кон, пришпорван към мелето от джоконски кавалерист. Животното се спъна, залитна, хвърли ездача си и свърна в бесен галоп по пътя за Оби. Отплесналата се глава на змията сякаш се устреми след него, като че да удари, но после се срина сама в себе си и се разпадна в дъжд от искри.