Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 242

24.

Схванатите й крака я изкачиха с мъка по тясното стълбище в кулата, извитите каменни стени студенееха грапави под опипващата й слепешката ръка, докато не се озова в квадрат от неочакван блясък. Редици свещи обточваха основата на дебелия каменен парапет от северната и южната страна, забити в буци от собствения им восък, и горяха с ясни и нетрепващи пламъчета в тихата нощ. Топлината сякаш се изпаряваше нагоре към звездното небе, но като цяло въздухът тук не беше толкова задушен и застоял като в двора при портата.

Платформата беше тясна за толкова много хора. Иста огледа приготовленията, които беше заръчала, и си отдъхна със задоволство. В единия край лейди Катилара лежеше тихо на покрит с чаршаф сламеник. Втори сламеник, също застлан със стари ленени чаршафи, чакаше празен до нея. Знахарката с кошницата си, Горам и просветен ди Кабон, чиято роба беше вече наистина изпоцапана, я чакаха тръпнещи. Малобройната им компания трябваше да свърши работа — малкото останали живи лечителки и дякони на Майката в обсадения град бяха заети с повалените от треска и от още по-лоши болести хора, а и без това нямаше как да ги вкарат в замъка през сриналите се тунели.

Илвин се появи откъм мрака на стълбището и засенчи с ръка очите си срещу блясъка на свещите.

— Царина, ще можете ли да виждате лагера, за да насочвате стъпките на брат ми?

— Не с тези очи ще го следвам. А хората, които ще се грижат за вас, трябва да ви виждат добре. — Ръката й посегна да докосне невидимата утеха на сивата нишка, която се точеше от сърцето й към мрака долу. — Сега вече няма да го загубя.

Той изсумтя, че разбира аргументите й, макар те да не му носят особена утеха, пое си дъх и седна на празния сламеник. Остави меча си встрани, съблече прогорената си и покрита с петна от пот риза и нави широките крачоли на панталона си. Горам му помогна да изуе ботушите. Илвин изпъна дългите си крака и легна — лицето му бе спокойно, застинало, тъмните му разширени очи бяха вперени в звездите. Тънки облаци като разнищена вълна, влага твърде далеч, за да им е полезна, се влачеха по небето като сиви пера.

— Готов съм. — Гласът му бе пресъхнал, но не само от жажда, помисли си Иста.

Откъм двора долу се чу тихото стържене на веригите, които бавно вдигаха подвижния мост, после и дрънчене на сбруи и тропот на копита — отдалечаваха се от стената и постепенно заглъхваха. Сивата нишка се движеше в тъмнината отдолу, съвсем като въдичарско влакно, повлечено от щука.

— Нямаме много време. Да започваме. — Тя се отпусна на колене между двата сламеника.

Илвин взе ръката й и я притисна за миг до устните си. Тя погали потното му чело, докато я отдръпваше. Настрои се. Затвори очи да прогони обременяващите я послания на външното й зрение и превключи на сложната смесица от светлини и сенки, в които й се представяше сега светът на духовете. Подозираше, че боговете са опростили гледката като за нея и че реалността отдолу е още по-странна и сложна. Но с това разполагаше и то трябваше да й стигне.

Отстрани стегата около бялото ручейче, изливащо се от сърцето на Илвин, и отвори широко канала. Душепламът се ливна, сля се с бавния и сърдит поток на Катилара и потече към нощта, увивайки се около сивата нишка, без да я докосва. Животът се отцеди от лицето на Илвин, то се отпусна като изстинал восък и Иста потръпна.