Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 238

Лис я последва, вдигнала слабата светлинка, и двете излязоха на галерията. Иста направи три крачки по празното стълбище и спря. Дъхът й секна.

Висок сериозен мъж стоеше две стъпала под нея, така че лицето му беше на едно ниво с нейното, точно както бе стояла тя, сякаш преди половин живот, и бе целунала мъртвия Арис, предизвиквайки съдбата. Лицето и силуетът му бяха с неясни очертания — стори й се, че прилича малко на Арис, малко на Арвол и повече на собствения й покоен баща, макар че ди Баошия беше по-нисък и по-набит. На Иас обаче не приличаше.

Беше облечен като порифорски офицер, с ризница и табард в сиво и златно, само че ризницата грееше, а табардът беше безукорен и колосан, бродираният му кант пламтеше като огън. Косата и брадата му бяха изцяло сиви, подрязани късо като на Арис, чисти и спретнати. Трептящата светлинка на свещта не се отразяваше в повдигнатото му лице, нито в безкрайната дълбина на очите му — вместо с отразена, те светеха със собствена, изобилна светлина.

Иста преглътна и вирна брадичка. Заповяда на коленете си да не се подгъват.

— Не очаквах Теб тук.

Бащата на зимата я удостои с мрачно кимване.

— Всички богове присъстват на всички бойни полета. Кой родител не би стоял тревожно на вратата, вперил поглед в пътя, когато чака детето му да се върне от дълго и опасно пътуване? Самата ти си стояла на тази врата, понякога си била възнаградена за очакването, друг път си чакала напразно. Умножи тази тревога по хиляда хиляди и сърцето ти ще се свие за мен, сладка Иста. Защото моето дете с голяма душа закъснява много и е изгубило пътя.

От дълбокия резонанс на гласа му гърдите й сякаш вибрираха, а костите й звънтяха. Едва успяваше да си поема дъх. Сълзи замъглиха зрението й и закапаха от немигащите й очи.

— Знам го, Господарю — прошепна тя.

— Викам го, а той не ме чува. Не вижда светлинката в прозореца ми, защото е отделен от мен, сляп, глух, препъващ се, и няма кой да го хване за ръка и да го води. Ала ти можеш да го докоснеш в неговия мрак. А аз мога да докосна теб, в твоя. Поеми тази нишка да го изведеш от лабиринта, където аз не мога да отида.

Наведе се напред и я целуна по челото. Устните му пареха като студен метал. Тя посегна несмело и докосна брадата му, както бе посегнала към Арис в онзи ден, усети я да гъделичка меко дланта й. Когато той сведе глава, една сълза падна като снежинка върху опакото на ръката й, стопи се и изчезна.

— Какво съм сега — духовен водач от Твое име? — попита замаяна тя.