Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 237

— Мислиш, че той ще умре в тази битка — каза прегракнало Катилара.

— Той е мъртъв от три месеца. Борих се не против смъртта му, а срещу проклятието на самотната му участ. Загубих. В живота си съм гледала двама богове в очите и това ме прогори до степен да не се страхувам почти от нищо в света на материята. Но от това ме е страх, заради него. Тази нощ той стои на ръба на истинската смърт, смърт, която трае вечно и няма кой да го издърпа от ръба на тази бездна. Дори и боговете не могат да го спасят, ако падне сега.

— Изборът, който ми предлагаш, не е никакъв избор. И в двата случая го дебне смърт.

— Не — дебне го различна смърт. Ти получи от него повече от всяка друга жива жена. Сега колелото се завърта. Бъди сигурна, че някой ден ще се завърти и за теб. В това всички сме равни. Той тръгва пръв, но не е първият по рода си. Нито ще е сам, защото ще го придружава многоброен ескорт от джоконци, сигурна съм.

— Така ще е, доколкото зависи от мен — изръмжа Фойкс.

— Да. Да не мислиш, че нито един от тях не е обичан толкова силно, колкото Арис? Имаш шанс да пуснеш Арис да си иде в покой, с ясен ум, съсредоточен като меча, който е негов символ. Не ще ти позволя да го изпратиш в това изтормозен и объркан, разсеян и наскърбен.

— Защо да го давам на смъртта — или на боговете, или на теб, или на когото и да било? — изръмжа Катилара. — Той е мой. Целият ми живот е негов.

— Тогава наистина ще си празна и ектяща, когато той си отиде.

— Това нещастие не е мое дело! Ако хората бяха правили нещата, както аз исках, всичко това можеше да бъде предотвратено. Всички са срещу мен…

От храната на подноса нямаше и помен. Иста докосна с въздишка стегата на Катилара и още веднъж отвори широко канала. Катилара се отпусна с ругатни назад. Потокът душеплам от сърцето й беше бавен и сърдит, но щеше да свърши работа за следващите няколко часа.

— Щеше ми се да й дам възможност да се сбогува — тъжно рече Иста. — Думите на лорд Илвин за отложените целувки и неизречените думи не ми излизат от ума.

Фойкс каза с нещо като ужас:

— Нейните думи е по-добре да не стигат до ушите на лорд Арис в момента, ако питате мен.

— И аз така прецених. Богове пет, защо ме изпратихте в този двор? Върви, Фойкс, почини си, колкото можеш. Това е най-неотложното ти задължение в момента.

— Да, царина. — Той погледна към Лис. — Ще дойдеш ли да ни изпратиш? Когато тръгнем?

— Да — прошепна Лис.

Фойкс понечи да каже нещо, откри, че гърлото по някаква причина не му съдейства, кимна признателно и излезе с лек поклон.

По някое време и Иста се оттегли в стаите си да полегне за малкото оставащи часове. Копнееше за дълбок сън без сънища, боеше се от съновидения, но в крайна сметка успя само да придреме, като често се стряскаше от шумовете на агония, които се процеждаха през решетката на прозореца откъм замъка, който, изглежда, се разпадаше наоколо им. Най-накрая Лис, с изопнато лице, осветено от полудогоряла свещ в медна поставка, чието стъкло лежеше счупено някъде, дойде да я събуди. Иста вече се беше облякла. Траурната й дреха бе мръсна и опърпана, но черната роба пасваше на настроението й и на сенките в този предутринен час.