Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 239

— Не, ти си моя врата. — Усмихна й се загадъчно, като бяла резка в нощта, прекосила светкавично сетивата й и трескавият й ум окончателно загуби равновесието си. — Ще го чакам там още малко. — Отстъпи назад… и на стълбите вече нямаше никого.

Иста стоеше потресена. Мястото върху опакото на ръката й, където бе паднала сълзата, студенееше като лед.

— Царина? — повика я Лис, крайно предпазливо, застанала зад нея. — С кого говорите?

— Ти не видя ли един мъж?

— Ъъ… не!

— Съжалявам.

Лис вдигна свещта още малко.

— Плачете.

— Да. Знам. Няма нищо. Хайде да вървим. Може би ще е по-добре да ме прихванеш за ръката, докато слизаме по стълбите.

Каменният двор, арковидният проход, дворът с фонтана и притихналия коневръз и портата в предния двор се изнизаха като неясни петна. Лис я държеше за ръката през цялото време и въсеше вежди, едва удържайки треперенето й.

Осветеният от факли преден двор беше препълнен с мъже и коне. Повечето саксии бяха счупени, изпопадали от стените или килнати силно на една страна, сухата им пръст бе пръсната по земята. Растенията с месести и сочни листа бяха изпотъпкани, по-нежните цветове бяха увехнали и безжизнени като попарени. Двете дървета, чиито клони лазеха по решетката на отсрещната стена, ронеха сухи листа в бездиханната нощна жега — листата се сипеха едно след друго върху покривка от гниещи венчелистчета.

Фойкс пръв забеляза появата й — главата му се обърна и устата му провисна. Без съмнение тя се движеше в облак от божествена светлина, наситена сега, толкова скоро след общението. „И нося товар, който съм длъжна да доставя по предназначение“. Погледът й се плъзна по двора, откри Арис и Илвин, но вниманието й временно бе отклонено от коня, който и двамата оглеждаха. От разстояние.

Беше висок кестеняв жребец, едва удържан от трима изпотени коняри. Кожена превръзка покриваше очите му под юздата, закривената й метална част бе натикана дълбоко между зъбите му. Единият коняр държеше здраво специалната юзда, с която бе стегната горната му устна. Ушите му бяха прилепнали назад към главата, животното цвилеше гневно, показваше дългите си жълти зъби и риташе яростно. Илвин стоеше на значително разстояние от него и го гледаше тревожно.

Иста се приближи до него и каза:

— Лорд Илвин, знаеш ли, че този жребец е обладан от стихиен демон?

— Току-що Фойкс ми каза, царина. Това обяснява много за състоянието му.

Иста се взря с полупритворени очи в гърчещата се лилава сянка вътре в животното.

— Изглежда малко, безформено и глупаво създание.

— Това обяснява още повече, Копелето ми е свидетел. Щях да дам прокълнат кон на Арис. Неговият е окуцял, също като половината ни останали коне — епидемия от бързо развиващо се възпаление на краката — и се надявам Арис скоро да предаде благодарностите ни на който там джоконски магьосник се е сетил за тази беля.

— Този кон от добрите ви бойни животни ли е?

— Не, но никой няма да съжалява, ако Арис го умори от езда. Всъщност, струва ми се, че конярите се надяват да го направи. Петимата богове са ми свидетели, че аз се опитах, но без успех.