Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 27

Лансинг стана на крака, стиснал здраво наръча дърва, наредени върху ръката му.

— Хайде да не си блъскаме главите по въпроса. Поне засега. След ден-два ще знаем повече по въпроса.

Те се върнаха на пътеката. Юргенс крачеше нагоре по стръмното с четири манерки, закачени на рамото му.

— Намерих извор — рече той. — Дайте ми манерките си да напълня и тях.

— Моята е почти пълна — каза Мери. — Отпих от нея само една малка глътка.

Лансинг се зае да запали огъня, а Юргенс наля вода в чайника и заби една чаталеста пръчка, с която да го държи над пламъка.

— Знаехте ли, че тоя робот носи манерка и за себе си — попита Енорийския свещеник, застанал над коленичилия Лансинг.

— Какво лошо има в това? — каза Лансинг.

Енорийския свещеник изсумтя от отвращение.

Лансинг усети, че го хваща яд. Той стана и погледна хладно свещеника.

— Ще ви кажа нещо — рече той, — и то само веднъж. Вие сте клюкар. Ние нямаме нужда от клюкари. Ако продължавате така, ще си имате неприятности. Разбрахте ли?

— Виж го ти! Виж го ти! — извика Бригадния генерал.

— А вие — обърна се Лансинг към него, — по-добре си затваряйте проклетата уста. Мислите се за водач на групата, но не се справяте с тая работа.

— Мислиш си, че ти трябва да си водач на групата — каза Бригадния генерал.

— Нямаме нужда от водач, генерале. Тъй като вашето високомерие може да ви завладее, просто запомнете това.

Докато хората дъвчеха обяда и пиеха чая си, над малката група настана тишина. После те пак поеха по пътя начело с Бригадния генерал, а веднага след него стъпваше тежко на пети Енорийския свещеник.

Пред тях се разстилаше хълмистата равнина с пръснати тук-там малки горички. Гледката беше красива, ала ги мъчеше жегата. Като се препъваше пред тях, Бригадния генерал вървеше с по-бавна крачка, отколкото преди обеда.

През целия следобед пътят се издигаше все нагоре и минаваше през мочурливи места, всяко от тях разположено все по-високо. Внезапно Бригадния генерал спря пред другите и от гърдите му се изтръгна вик. С няколко дълги скока Енорийския свещеник застана до него, а останалите побързаха да видят какво става. Пред тях земята пропадаше в дълбока котловина, а в дъното на котловината се издигаше куб оцветен в небесносиньо. Дори и отвисоко той имаше вид на масивна постройка. Стените, които се издигаха към плоския покрив на върха, бяха гладки и това не беше плод на фантазията им. От разстоянието, от което го съзерцаваха, кубът изглеждаше лишен от всякаква украса, но по своите размери и яркия си син цвят той представляваше величествено зрелище. Пътят, по който те дойдоха, продължаваше на зиг-заг с остри завои по стръмния насечен склон. В края на склона пътят тръгваше право към куба, ала щом стигнеше до него, той заобикаляше от едната му страна, пресичаше котловината и се виеше като змия по отсрещния скат.

— Колко е красиво! — извика Сандра.

Бригадния генерал изръмжа:

— Когато гостилничарят спомена за това, даже и за миг не си представях, че ще бъде нещо такова. Не знаех какво да очаквам. Може би съсипани руини. Никак не мислех за това. Надявах се да видя града.