Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 26

Когато останалите отидоха при него, той обясни причините:

— Мисля, че е най-добре да спрем, като имам предвид дамите. Слънцето е изключително силно.

Той извади от джоба на куртката си огромна бяла носна кърпа и избърса плувналото си в пот лице. Сетне вдигна манерката пред себе си, отви капачката и отпи от нея.

— Да направим кратка почивка! — каза Лансинг. — Ако искаме да спестим време, можем да хапнем нещо.

Бригадния генерал отвърна нетърпеливо:

— Страхотна идея!

Юргенс вече беше отворил раницата си и режеше студено месо и сирене. Сетне извади кутия корави сухари и я отвори.

— Да направя ли чай? — попита той.

— Нямаме време — отвърна Енорийския свещеник. — Трябва да продължим пътя.

— Ще събера малко дърва да напалим огън — каза Лансинг. — По пътя видях паднало дърво. Чаша чай ще ни освежи.

— Няма нужда от това — възрази Енорийския свещеник. — Не ни трябва чай. Можем да изядем сиренето и сухарите докато вървим.

— Седнете — рече Бригадния генерал. — Седнете и си починете. Както сме се разбързали, няма да стигнем целта. Можем да вървим по-бавно и да се възползваме от почивката преди всичко.

— Не съм уморен — озъби се Енорийския свещеник. — Нямам нужда от почивка.

— Но дамите имат.

— Дамите вървят добре — рече Енорийския свещеник. — Не те, а вие се изложихте.

Те продължиха да се карат, докато Лансинг отиде по пътя до падналото дърво, което преди това бе видял. То не беше чак толкова далеч, както си мислеше. Той веднага се залови за работа, като насече клоните на къси парчета, за да ги пренесе. Щяха да запалят само малък обеден огън и не им трябваха много дърва.

Една суха съчка изпука зад него и той се обърна. На няколко крачки зад него стоеше Мери.

— Надявам се, че не възразяваш — каза тя.

— Никак, радвам се на твоята компания.

— Там стана много неприятно, онези двамата още се карат. Между тях ще стане нещо лошо преди края на пътуването, Едуард.

— Те са уморени мъже.

— И много си приличат.

Дансинг се засмя.

— Те ще те убият, ако им кажеш това. Всеки от тях си мисли, че превъзхожда другия.

— Сигурно е така. Толкова си приличат, че сигурно си мислят така. Дали всеки от тях не вижда себе си в другия и не се презира?

— Не зная — каза Лансинг. — Нищо не разбирам от психология.

— А от какво разбираш? Искам да кажа по какво преподаваш?

— По английска литература. В колежа бях местният авторитет по Шекспир.

— Знаеш ли, че изглеждаш точно така? — попита тя. — Приличаш на ученик.

— Мисля, че поговорихме достатъчно за това — каза той и коленичи да нареди дървата на ръката си.

— Да ти помогна ли? — попита тя.

— Няма нужда, това стига, да стоплим вода за чай.

— Какво ще намерим според теб, Едуард? Какво търсим?

— Не зная, Мери. Мисля, че никой не знае. Няма никакъв смисъл в това, че сме тук. Никой, струва ми се, не иска да бъде тук. Въпреки това и шестимата сме тук.

— Мислих много за това — каза тя. — Едва заспах миналата нощ, докато разсъждавах за станалото. Някой иска да сме тук. Ние не сме искали да дойдем.