Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 9

Той живееше единствено заради експериментите си, заради вечната борба с предизвикателните загадки на вселената. Имаше апартамент, но понякога не се мяркаше там по цяла седмица. Зарязваше чековете за заплатата си по разни чекмеджета и ги оставяше да се трупат, докато от счетоводството му се обадеха с настоятелна молба да ги осребри. Веднъж му присъдиха награда — не от най-големите, но все пак почетна награда, придружена със солидна сума — а той забрави да се яви на вечерята, където трябваше да му я връчат.

И ето че сега дремеше в креслото с отметната назад глава, изпружил дългите си крака в сянката под радиостанцията. Леко похъркваше и приличаше не на един от най-перспективните учени в света, а на уморен транзитен пътник, намерил спокойно кътче, където да дремне за час-два. Явно се нуждаеше от бръснене и подстригване. Смачканата му вратовръзка висеше накриво и беше изпъстрена с петна, най вероятно от консервите, които загряваше на лабораторната горелка и излапваше разсеяно, продължавайки да обмисля поредната научна задача.

Пристъпих към него, хванах го за рамото и леко го разтръсках.

Той се събуди спокойно, без да трепне. Погледна ме и се усмихна широко.

— Здрасти, Паркър.

— Ти си здрасти — рекох аз. — Бих те оставил да си доспиш, обаче се боях да не си изкълчиш врата в тая поза.

Той разкърши рамене, изправи се и ме последва в редакционната зала. Кимна към прозореца и установи:

— Ами че то вече се разсъмвало. Време е за ставане.

Наистина, зад прозорците мракът отстъпваше място на утринна дрезгавина.

Карлтън приглади с пръсти чорлавата си коса и разтри лицето си с длан. После затършува из джоба си и измъкна шепа смачкани банкноти. Подбра две и ми ги подаде.

— Дръж. Добре, че се сетих. Взимай додето не съм забравил пак.

— Чакай, Карл…

Той нетърпеливо тръсна банкнотите и се опита да ги натика в ръцете ми.

— Преди една-две години. Помниш ли като бяхме отскочили до езерото? Нали си проиграх всичките пари на автомата в кафето…

Взех парите и ги прибрах в джоба си. Май имаше подобен случай.

— Искаш да кажеш, че си наминал само за това?

— Разбира се — заяви той. — Както си карах колата, гледам сградата и точно пред нея свободно място за паркиране. Чакай, викам си, да намина.

— Но аз не работя нощем.

Той се ухили.

— Няма значение, Паркър. Тъкмо си подремнах.

— Ела да закусиш. Отсреща има закусвалня. Правят хубави яйца с шунка.

Той поклати глава.

— Трябва да си вървя. Много се забавих при теб. Работа ме чака.

— Нещо ново ли? — запитах аз.

Той се поколеба, после каза:

— Не е за публикуване. Засега. Може по-късно да излезе нещичко, но още е рано. Доста ще трябва да почакаш.

Мълчах и го гледах.

— Екология — каза той.

— Не те разбирам.

— Знаеш ли що е екология, Паркър?

— Естествено. Взаимоотношенията между живите същества и околната среда.

— А питал ли си се някога какво би представлявало същество, което не зависи от външните фактори… с други думи неекологично същество?

— Невъзможно — възразих аз. — Нали трябва да се храни, да диша…