Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 11

Задълбочих се в работата и този път ми потръгна. Думите се нижеха една подир друга, идеите напираха. Защото сега царуваше най-подходящата атмосфера за писане — оная оглушителна лудница, която се нарича редакция на ежедневник.

Бях довършил едното есе и се готвех за следващото, когато някой спря до бюрото ми.

Вдигнах глава и видях, че е Доу Крейн от икономическия отдел. Винаги съм харесвал Доу. Той не е гадняр като Дженсън. Пише каквото мисли. Не цепи басма никому и щом каже черно, значи е черно.

Този път изглеждаше мрачен.

Така и му казах.

— Имам неприятности, Паркър.

Той извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Знае, че не пуша, но винаги ми предлага. Махнах с ръка. Той запали цигара.

— Искаш ли да ми направиш една услуга?

Казах, че искам.

— Снощи ми се обади един човек. Тази сутрин ще дойде в редакцията. Казва, че не можел да си намери къща.

— Каква къща му трябва?

— Къща за живеене. Каквато и да е. Казва, че преди четири месеца си продал къщата, а сега не може да купи друга.

— Е, значи няма късмет човекът — безгрижно рекох аз. — С какво можем да му помогнем?

— Той казва, че не бил сам. Твърди, че имало много като него. Разправя, че в целия град нямало нито един свободен апартамент.

— Доу, тоя тип е смахнат.

— Може и да не е — каза Доу. — Поглеждал ли си обявите напоследък?

Аз поклатих глава.

— Не ми се е налагало.

— Аз пък ги погледнах. Тази сутрин. Колона след колона с обяви от хора, които търсят подслон… какъвто и да било, само да имат покрив над главата. Някои звучат направо отчаяно.

— Днешната статия на Дженсън…

— Разцвета на строителството ли имаш предвид?

— Точно така — казах аз. — Нещо не се връзва, Доу. От една страна статията на Дженсън, от друга — жалбите на тоя човек.

— Може и да си прав. Даже сигурно си прав. Обаче гледай сега какво става. Трябва да изтичам на аерогарата. След малко пристига една важна клечка и само там ще мога да взема интервю за следобедния брой. Ако онзи човек с къщата пристигне преди да съм се върнал, ще поговориш ли с него?

— Дадено — съгласих се аз.

— Благодаря ти — рече Доу и изтича към бюрото си.

Бързака домъкна кафетата върху очукания поднос, който обикновено се търкаляше под бюрото на фотографа. Моментално настана олелия. Беше взел едно кафе със сметана, а никой не искаше сметана. Три бяха със захар, а само двама коректори пиеха кафето със захар. И поничките беше объркал.

Сложих нов лист в пишещата машина и затраках.

Наоколо царуваше нормален работен ритъм.

Приключеше ли задължителната схватка между Бързака и коректорите-кафепийци, ставаше ясно, че редакцията е загряла и бързо набира обороти.

Но не успях да работя дълго.

Някой ме потупа по рамото.

Надигнах глава и видях, че е Гевин.

— Парк, ти си мой човек — каза той.

— Не съм — сурово отвърнах аз.

— От цялата редакция единствено ти можеш да се справиш. Става дума за „Франклин“.

— Само не ми разправяй, че магазинът е пламнал и милион купувачи…

— Не е това — каза той. — Току-що се обади Брус Монтгомъри. Свиква пресконференция в девет тази сутрин.

— Прати Доу, това е по неговата част.