Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 10

— Е, това е само идея. Хрумване. Или, да речем, ребус. Гатанка в областта на адаптацията. Най-вероятно нищо няма да излезе.

— Все пак ще се обаждам от време на време да те питам докъде си стигнал.

— Обаждай се — кимна той. — Като се видим пак, подсети ме за пушката. Забравих я в хижичката.

Преди месец бе взел назаем пушката ми — искал да потренира малко стрелба край езерото. Никой нормален човек не би стрелял по мишени с едрокалибрена карабина — такава идея можеше да се роди само в главата на Карлтън Стърлинг.

— Изгърмях ти всичките патрони — добави той. — Купих нова кутия.

— Не е трябвало.

Той махна с ръка.

— А, голяма работа. Беше много весело.

Не се сбогува. Просто ми обърна гръб, напусна редакцията и с широки крачки се отдалечи по коридора. Чухме го как трополи по стълбата.

— Мистър Грейвс — заяви Бързака, — на тоя образ май са му изгорели бушоните.

Не му отговорих. Върнах се на бюрото и опитах да продължа работата.

4.

Гевин Уокър нахълта в редакцията. Отвори книгата за дежурства, прелисти страниците и презрително изсумтя.

— Пак няма хора — печално ми съобщи той. — Чарли се обади, че е болен. Сигурно пак го гони махмурлукът. Ал виси в областния съд и чака да разбере как ще се развие мелбърнският процес. Бърт се мъчи да събере материали за новата магистрала. Началството ни е натиснало здравата. Много се забавихме с тая магистрала.

Той свали сакото си и го закачи на стола. Метна шапката си върху купчина ръкописи. Изпъчи се под ярката електрическа светлина и яростно запретна ръкави.

— Бог ми е свидетел, някой ден „Франклин“ ще пламне, милион паникьосани купувачи ще се мятат с писъци из пожара…

— И няма да има кого да изпратиш — довърших аз.

Гевин примига насреща ми като бухал.

— Паркър — заяви той, — говориш самата истина.

В тежки моменти все това повтаряше. Всички знаехме репликата наизуст.

„Франклин“ беше най-големият универсален магазин в града и редовен клиент на рекламните страници.

Прекрачих към прозореца и погледнах навън. Започваше да се развиделява. Градът изглеждаше мрачен, студен и почти безжизнен като някаква зловеща приказна страна, очакваща дълга и мразовита зима. От време на време по улицата минаваха автомобили. Тук-там се мяркаха пешеходци. Зад прозорците на жилищните сгради започваха да припламват светлинки.

— Паркър — каза Гевин.

Обърнах се.

— Виж какво, знам, че си останал без хора. Обаче аз пък съм затънал в работа. Имам да пиша цял куп есета. Затова съм дошъл толкова рано.

— Да — коварно подхвърли той, — виждам колко усърдно работиш.

— По дяволите — възкликнах аз. — Нали трябва и да се поразкърша малко.

Върнах се на бюрото и опитах да се съсредоточа.

Дотърча художественият редактор Ли Хоукинс. Буквално се беше разпенил от яд. Цветната лаборатория съсипала снимката за първа страница. Бълвайки ругатни и заплахи, той хукна към долния етаж да спасява положението.

Един по един пристигнаха и другите и редакцията постепенно взе да оживява. Коректорите викнаха на Бързака да изтича отсреща за кафе. Протестирайки гръмогласно, момчето събра поръчките и се запъти навън.