Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 27

Бавно крачех по улицата и също тъй бавно обмислях от всички страни онова, което назряваше в ума ми. Не ми допадаше особено, но интуицията настояваше да го сторя, а дългият опит ме бе научил да не пренебрегвам нейните съвети. Неведнъж бях плащал твърде скъпо за подобно пренебрежение.

Открих магазин за домашни потреби. Влязох и с чувство на вина си купих стъклорезачка. Пъхнах я в джоба на шлифера и излязох.

Сега по тротоара имаше повече хора, а колите съвсем бяха задръстили уличното платно. Настаних се удобно край една стена и се загледах в тълпата.

Може би трябва да зарежа всичко додето не е станало късно, казах си аз. Може би най-разумното ще е просто да отскоча до вкъщи за около час, а после да се преоблека и да потегля за срещата с Джой.

Стоях, колебаех се и наистина едва не зарязах всичко, но някаква смътна догадка ме тормозеше и не ми позволяваше да се откажа.

Сред гъмжилото от коли се зададе такси. Светофарът го спря почти точно срещу мен. Видях, че е празно и повече не си губих времето в празни размисли. Всъщност даже не взех решение. Слязох на платното, шофьорът ме забеляза и отвори вратата.

— Накъде, мистър?

Казах му да кара към пресечката преди сградата „Маккандълс“.

Светна зелено и таксито потегли напред.

— Забелязахте ли, мистър — дружелюбно запита шофьорът, — че светът отива по дяволите?

10.

Сградата „Маккандълс“ беше точно както си я представях — типично старо каменно здание.

Коридорът на третия етаж беше тих и сумрачен. През прозорците в дъното се процеждаха лъчите на гаснещия ден. Пътеката беше протрита, а стените мръсни; едва личеше старинното величие на очуканата, захабена ламперия.

По матовото стъкло на вратите с олющени златни букви бяха изписани названията на разни фирми. Забелязах, че освен старите вградени ключалки, навсякъде са монтирани и модерни секретни брави.

Обиколих целия коридор, за да се уверя, че наоколо няма никой. Всички канцеларии изглеждаха пусти. Беше петък вечер и навярно чиновниците едва бяха дочакали края на работното време, за да се изнижат навън. За чистачките пък още беше рано.

Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ беше към края на коридора. Завъртях дръжката — оказа се заключено, както и бях предполагал. Извадих стъклорезачката и се захванах на работа. Не беше лесно. Когато режеш стъкло, трябва да го сложиш върху плоска повърхност и да режеш отгоре. С известна сръчност по този начин осигуряваш стабилен и равномерен натиск, та малкото колелце да надраска твърдата повърхност. А аз се мъчех да срежа вертикално закрепено стъкло.

Отне ми доста време, но най-сетне успях да надраскам стъклото и прибрах резачката в джоба си. Постоях и се ослушах дали някой не идва по коридора или по стълбите. После блъснах стъклото с лакът. Парчето се пропука по линиите и хлътна навътре, но все още се крепеше на рамката. Чукнах го още веднъж, то се отчупи и падна вътре. На негово място остана дупка с размерите на юмрук точно над ключалката.

Като внимавах да не се порежа върху назъбените остатъци от стъкло по рамката, аз пъхнах ръка навътре и напипах колелцето на бравата. Завъртях го и ключалката щракна. С другата ръка бутнах дръжката и вратата се отвори.