Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 29

Отчаяно ровех из мозъка си за обяснение, но обяснение нямаше.

А най-смахнатото беше, че сега в канцеларията нямаше никого, всички си бяха заминали… а дрехите им стояха тук. Голи ли бяха напуснали кантората?

Бавно тръгнах покрай закачалките, посягайки от време на време да пипна дрехите, за да се уверя, че са от истински плат, че наистина съществуват. Да, изглеждаха от истински плат. И наистина съществуваха.

Докато вървях покрай закачалките, неочаквано усетих студен полъх някъде на нивото на глезените си. Отначало ми се стори, че някой е забравил отворен прозорец. Направих още една крачка и течението изчезна също тъй внезапно.

Стигнах до края на редицата, завъртях се и тръгнах обратно. Студеният въздух отново ме лъхна през глезените.

Нещо не беше наред. Не духаше от забравен прозорец. Когато има отворен прозорец, течението не пълзи само на педя височина над пода и не е толкова тясно, че да го пресечеш с една крачка.

Имаше нещо зад закачалките. А какво, за Бога, може да се крие зад някакви си закачалки?

Без да мисля, аз клекнах, бутнах дрехите настрани и открих откъде идва студеният полъх.

Идваше от дупка — дупка, която пробиваше стената на сградата „Маккандълс“, но не излизаше навън, защото ако беше обикновена дупка в стената, щях да видя през нея светлината на уличните лампи.

Нямаше светлина. Вътре царуваше абсолютен, главозамайващ мрак и студ, който беше нещо повече от обикновен студ — по-скоро пълна липса на каквато и да било топлина. Усещах — без сам да зная как — че там вътре няма съвършено нищо, че отвъдната пустота е пълно отрицание на всичката земна светлина и топлина. Усещах движение, макар че не можех да го видя — някакво странно завихряне на студа и мрака, като че загадъчен миксер ги премяташе в засмукващ въртоп от ледена тъмнина. Докато надничах в дупката, главозамайването ме връхлетя и се опита да ме катурне напред, да ме засмуче навътре. С ужас отскочих назад и се проснах на пода.

Лежах вдървен и парализиран от страх, усещах пронизващия хлад и гледах как дрехите бавно се люшват надолу, закривайки дупката в стената.

Бавно се изправих на крака и отстъпих назад, към бюрото, за да осигуря някаква преграда между себе си и онова, което бях открил зад завесата.

Само че какво бях открил?

Въпросът подскачаше из мозъка ми, но обяснение нямаше, както нямаше обяснение и за закачалките с дрехи.

Протегнах ръка към бюрото, за да се хвана за нещо солидно пред лицето на незнайната заплаха. Но вместо ръба на бюрото пръстите ми срещнаха куп хартии и ги разсипаха на пода. Коленичих и се заех да ги събирам една по една. Всички бяха грижливо сгънати и имаха официален вид — даже самият им допир носеше онова странно, самодоволно чувство, което излъчват официалните документи.

Изправих се, тръшнах листовете на бюрото, после ги прегледах набързо и всички — до последната хартийка — се оказаха нотариални актове за недвижими имоти. Издадени все на някой си Флечър Атууд.