Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 26

Разбира се, изглеждаше невероятно, но и цялата история беше невероятна от край до край.

— Паркър — запита Доу, — там ли си още?

— Да — казах аз. — Да, още съм тук. Кажи ми нещо, Доу. Кой е закупил „Франклин“?

— Не знам — призна той. — В подписването на документите има пръст някаква агенция за търговия с недвижими имоти, наречена „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Обадих им се…

— А те ти казаха, че работят за клиент. И нямат право да разгласяват кой е той.

— Точно така. Откъде разбра?

— Предположих — казах аз. — Цялата работа вони до небесата.

— Направих справка за „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ — продължи Доу. — Кантората съществува точно от десет седмици.

— На Ед са му прекратили договора за помещението — казах аз ни в клин, ни в ръкав. — Съвсем ще осиротеем без него.

— Ед ли?

— Да. Барът на Ед.

— Паркър, какво става?

— Да пукна ако знам — казах аз. — Има ли още нещо ново?

— Пари. Проверих. Банките пращят по шевовете от пари. В брой. От миналата седмица гребат парите с лопата. Хората идват с претъпкани джобове и откриват сметки.

— Я гледай ти — възкликнах аз. — Приятно е да чуе човек, че местната икономика процъфтява.

— Паркър — изръмжа Доу, — какво те прихваща, по дяволите?

— Нищо ми няма — рекох аз. — До утре.

Побързах да оставя слушалката преди да ми е задал още някой въпрос.

Постоях край телефона и се запитах защо не му бях казал всичко, което знаех. Нямах причина да мълча. Напротив, би трябвало непременно да му разкажа, в края на краищата това ми влизаше в служебните задължения.

И все пак бях премълчал, защото не можех да разкажа, не намирах сили да го сторя. Сякаш докато мълчах, всичко щеше да остане нереално. Сякаш ако мълчах, нямаше да е истина.

А това, разбира се, беше нелепо.

Напуснах кабината и излязох на улицата. На ъгъла спрях, бръкнах в джоба си и открих известието от сутрешната поща. Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ се намираше в центъра — в старата сграда „Маккандълс“, една от ония древни гранитни гробници, чието събаряне беше отдавна предвидено в плановете за реконструкция и модернизация на града.

Представях си как ще изглежда: скърцащи асансьори, мраморни стълбища с потъмнели от времето бронзови перила, внушителни коридори с високи тавани и прастара дъбова ламперия, излъскана от безчет отминали години, тежки врати с големи правоъгълници от матово стъкло. А долу на партера — задължителната аркада с магазинчета за марки и тютюн, с вестникарски щанд, ваксаджийско салонче и още десетина подобни заведения.

Погледнах часовника и се оказа, че минава пет часа. По улицата пъплеше плътен поток от коли — беше започнало масовото прибиране у дома и целият трафик отиваше на запад, за да се влее в една от двете основни магистрали, които водеха към бетонната грозотия на новите предградия и по-нататък към уютните жилищни райони, сгушени сред хълмове и езера.

Слънцето бе залязло и наставаше онзи миг, когато денят избледнява, но здрачът още не е набрал сили. Това са най-приятните моменти, помислих си аз, стига да нямаш тревоги или сериозни планове.