Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 28

Вмъкнах се вътре, затворих вратата зад себе си, после подпрях гръб на стената и дълго стоях изнемощял в полумрака.

Усещах, че косата ми е настръхнала и сърцето бясно подскача в гърдите ми, защото бях доловил аромата — аромата от бръснарския лосион на Бенет. Мирисът беше едва доловим но все пак ясен, сякаш преди малко се бях разминал с човек, който сутринта си е сложил от онзи лосион. Пак се помъчих да определя на какво мирише, ала нямах с какво да го сравня. Подобен аромат не бях срещал никога през живота си. В него нямаше нищо нередно — не прекалено нередно, искам да кажа — просто го усещах за пръв път откакто се помня.

В пространството пред мен се мержелееха някакви тъмни, изгърбени очертания. Втренчих се в тях и когато очите ми привикнаха към здрача, разбрах, че съм попаднал в най-обикновена кантора. Изгърбените силуети се оказаха бюра, шкафове и тем подобно оборудване, каквото бих могъл да очаквам от една канцелария.

Стоях напрегнат и чаках, но не се случи абсолютно нищо. През прозорците се процеждаше сивотата на късния здрач, но оскъдната светлина сякаш спираше до стъклата; вътре не проникваше нито лъч. Наоколо царуваше тишина — толкова плътна тишина, че ми действаше на нервите.

Огледах канцеларията и сега за пръв път забелязах нещо странно. В единия ъгъл имаше заградена с перденца ниша — нещо твърде необичайно за делова кантора.

В търсене на още нещо нередно аз огледах останалата част от канцеларията, заставяйки очите си да не пропуснат нито един квадратен сантиметър. Но не открих нищо странно освен заградената ниша. И мириса на лосион.

Предпазливо отлепих гръб от стената и пресякох стаята. Не знам точно от какво се боях, но в тази стая сякаш дебнеше някакъв безименен ужас.

Спрях до бюрото срещу завесите и щракнах настолната лампа. Знаех, че не е благоразумно. Бях влязъл с взлом, а сега демонстрирах присъствието си. Но реших да поема риска. Исках незабавно и категорично да видя какво се крие в заградената ниша.

В жълтеникавата светлина видях, че пердетата са от някакъв плътен черен плат и се крепят на корниз. Минах отстрани, опипах и открих шнура. Когато го дръпнах, завесите плавно се разделиха. Зад тях имаше прът, отрупан със закачалки, върху които висяха грижливо сгънати дрехи.

Зяпнах от изумление. Колкото повече гледах, толкова по-ясно ми ставаше, че това не са просто дрехи, а отделни комплекти. Имаше мъжки костюми и пардесюта. Имаше пет-шест ризи; на една закачалка висяха цял куп връзки. На лавицата над закачалките бяха грижливо подредени всевъзможни шапки. Имаше дамски костюми, рокли и още някакви провиснали дрехи, навярно поли. Имаше бельо, както мъжко, така и дамско; имаше дълги и къси чорапи. Върху дълга поставка под дрехите зърнах стройна редица от обувки — пак мъжки и дамски.

А това беше чисто безумие. Разбирах, че хората се нуждаят от място, където да закачат палта, шлифери, якета и шапки — щом няма гардероб, все ще се намери някой любител на икономичните решения, за да измисли нещо подобно. Но тук имаше пълен комплект дрехи за цялата кантора, от големия шеф до най-незначителната секретарка.