Читать «Неизбежно правосъдие» онлайн - страница 233

Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.

Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.

— Тя е твоя дъщеря, Ейб. Илейн е твоя дъщеря.

— Махай се!

— Ейб!

Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…

— Ейб, моля те…

— Мамка му, мамка му…

Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.

Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.

— СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?

— Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…

Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.

— По дяволите!

Още веднъж.

— Ейб?…

Посочи я с пръст.

— Остани където си. Нито стъпка повече!

Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.

Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.

Минаха минути.

И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. Илейн беше негова дъщеря.

Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.

Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.

Трябваше да стане.

Надигни се, Ейб, размърдай се!

Ако се изправи и види лицето й…

Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.

— Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.

Не можеше да й позволи това.

Не можеше и да я спре.

70.

— Хайде, Кевин, обади се. — Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. — Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.

Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите на страната…

Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.

— Кевин? Кажи ми адреса си.

— Остави това сега.

— Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.

— Ти гледаш ли по телевизията какво става?

— Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!

— Какви проблеми имаме, Уес?

— Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.

Тонът на Кевин се промени.

— Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…

Уес помълча. После изрече:

— Къде сте?

Кевин му обясни, каза номера на апартамента.

— На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.

Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда незабавно да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!