Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 75

— Долу! Долу, на дъното, е смъртта… Там ти е мястото, подлецо!… Ягуарът на Мато Гросо!

Мануел позна гласа на бразилеца. Доближи, разтърси го и извика:

— Сантос Каравелас! Сантос Каравелас! Не ме ли позна? Аз съм Мануел, братът на Мануелита!

Лудият отстъпи крачка назад, вторачи се и извика:

— Не призовавай мъртвите! Не смущавай вечния им сън! Аз познавах един човек на име Сантос Каравелас, но той отдавна е мъртъв и не бива да се вика от преизподнята.

— Ти си Сантос Каравелас! — извика Мануел. — Не помниш ли Пабло Мадейра, твоя враг!

— Пабло Мадейра, Пабло Мадейра! — извика с още по-болезнен глас нещастникът, който се наведе и направи движение с ръката си, сякаш държеше револвер. — Ягуарът на Мато Гросо! Чакам го при прохода! Чакам да го одера! Знам, че под кожата му има друга!

Мануел хвана ръцете на клетия си приятел. „Действително, за всички нещастия, които ни сполетяха, в края на краищата е виновен този «ягуар на Мато Гросо» Той е самото зло, самото човешко коварство! Под кожата му — друга кожа…“ Ръцете на Сантос горяха от треска. Мануел погледна блуждаещите му очи, сякаш искаше да го хипнотизира, и извика:

— Погледни ме! Погледни ме и ела на себе си! Аз съм Мануел де ла Баранкас! Разбра ли?… Братът на Мануелита!

Сантос в унес едва промълви:

— Мануелита!… Сладко име, което съм чувал само на сън…

— Не на сън, а в действителност! — извика Мануел. Той стисна парещите ръце на приятеля си, като че ли искаше да му върне на всяка цена съзнанието. Гледаше го така, сякаш чудото ще стане; гледаше го втренчено в очите с цялата сила на волята си.

И действително в душата на Сантос започна да се извършва бърза промяна. Изгубеното съзнание в продължение на толкова дни започваше да се възвръща.

— Сантос, погледни ме! Аз съм братът на годеницата ти! Спомни си!

— Мануел!… Мануелита!… — мълвяха устните на Сантос Каравелас.

И изведнъж той нададе остър вик. Разширените му зеници засвяткаха. Той залитна напред и ако не бе Мануел да го задържи, щеше да падне на земята. С помощта на Франциско Мануел го пренесе на леглото. Бразилецът отново потъна в своето дълбоко бълнуване. Лицето му, покрито с пот, бе бледо и почти безжизнено. Гърдите му се повдигаха от неритмично дишане.

Мануел търпеливо зачака пробуждането на приятеля си. Изминаха повече от четири часа. Когато най-сетне се събуди, широко отворените му очи се впериха в лицето на Мануел. Известно време гледаше като хипнотизиран. След това с отслабнал глас едва промълви:

— Къде е рибарят?… Още ли продължава пожарът в гората? Къде са индианците?

Това показваше, че бразилецът възстановяваше съзнанието си до момента, когато бе влязъл в колибата на рибаря на брега на потока.

— Клети приятелю! — извика Мануел, бършейки обилната пот, която се стичаше по челото на Сантос. — Оттогава изминаха няколко месеца. Погледни наоколо и ще се увериш. Ти вече не си в гората, индианците ги няма…

— Няколко месеца ли казваш? — промълви Сантос с недоумяващ поглед. — Какво се е случило? Къде се намираме?

— Намираме се сред гората в Гран Чако — отвърна Мануел.