Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 74

По челото на Мануел изби ситна пот. Струваше му се, че сънува кошмарен сън.

— Нима е възможно това? — промълви той, дълбоко смаян. — С очите си видях как Сантос Каравелас падна във водите, заловен за своя смъртен враг… и още, че потъна във водовъртежите… че не изплува на повърхността след това…

— Безсъмнено, течението го е отвлякло надалеч — забеляза пеонът — и го е изхвърлило в безсъзнание на брега, където всъщност го намерих… Но раната на главата му е отнела паметта.

— Може ли да го видя? — помоли Мануел с глас, който трепереше от вълнение, надежда и възбуда.

— В момента спи — обясни пеонът. — От много нощи не е спал дълбоко и вярвам, че това е добър признак.

Той откачи от стената газената лампа.

— Влезте! — Посочи към другата стая домакинът. Мануел и Франциско се възползваха от поканата.

Още от прага пеонът освети лицето на мъж, който спеше върху легло от лиани и листа. Дълга черна брада прикриваше по-голямата част от лицето му. Дългите лъскави коси обграждаха бледото му чело. Човекът дишаше тежко в неспокойния си сън и устните му се движеха под голямата брада, като че ли произнасяха неразбираеми думи.

Мануел дълго гледа заспалия. Да, тънкият и правилен нос бе негов, както и високото чело с дълбока бръчка. Той кимна с глава и убедено заяви:

— Така е. Въпреки гъстата брада, която покрива почти цялото лице, това е той… Сантос Каравелас! — трепереше гласът на младежа. — Слава Богу! Това е истинско чудо! А ние го оплакахме!

— Би трябвало да го оплачете, но само като луд — обади се пеонът. — Сега той е едно безпомощно дете. Не си спомня нищо, думите му са несвързани…

— Да не го будим — предложи Мануел. — Казахте, че от дълги нощи не е мигвал… Този сън сигурно ще го подкрепи, убеден съм…

— Легнете си и вие — обърна се Франциско към пеона. — Ние прекъснахме съня ви, за което моля да ни извините.

— Нищо, не се грижете за мен. Радвам се, че успяхте да намерите приятеля си. Разкажете ми, ако обичате, всичко. Онова, което зная от Франциско, сигурно е само част от интересната ви история.

Седнаха на пейката и докато клетият луд въздишаше в неспокойния си сън, Мануел разказа преживяванията си. Когато свърши, вече се съмваше.

Пеонът го попита:

— И сега сестра ви значи е отведена в града?

— Да, по заповед на майор Фернейда! — отвърна Мануел.

— Тогава тя е изцяло във властта на плантатора!

— Страхувам се, че е така. Но се надявам, че Мануелита ще съумее да се защити! Пък и съм убеден, че ще направя всичко възможно и ще проникна дори в неговата къща. Вече съм сигурен, че могъщият Кабрильо е авторът на подлия заговор, с който целеше да ми върже ръцете. Сега изпитвам само едно непреодолимо желание: час по-скоро да си отмъстя за това!

Докато произнасяше тези думи, зад гърба му се разнесе малко странен и зловещ смях. Беше смехът на лудия.

Мануел скочи и се обърна. Пред него действително стоеше Сантос Каравелас с разрошени коси, блуждаещи очи, мършав и немощен.

Отначало безпаметният човек сякаш не бе забелязал двамата новодошли в къщата. Погледът му блуждаеше някъде надалеч. Той отново избухна в смях и извика: