Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 11

Двамата заминаха с лодката, изпратени от Мануелита, влюбените очи на която блестяха, изпълнени с щастие.

Сантос Каравелас веднага се прояви като отличен гребец: боравеше с веслата бързо и умело. Разказа за внезапното появяване на хитрия ягуар Пабло Мадейра предишната сутрин и напразното преследване.

— Защо вчера нищо не ми каза? — попита го Мануел.

— Голямото щастие, което ми даде великодушното ти съгласие, ме накара да забравя за странната и неприятна случка — отговори Сантос. — Но как да си обясня, че Мадейра, който по всяка вероятност живее на другата страна на река Бермехо, е узнал, че съм в къщата ти?

— Не зная… Когато ти дойде у дома, бе тъмно като в рог и навън бушуваше ураган — отговори замислено Мануел.

После замълча, търсейки отговор на всичко онова, което се беше случило напоследък.

Този Мадейра сигурно бе същото лице, за което му беше говорила Мануелита. Това донякъде обясняваше появяването му под прозореца. Вероятно Мадейра бе дошъл отново, за да говори с Мануелита, и виждайки Сантос, така се бе смутил, че нищо друго не му бе останало, освен да побегне и да се скрие. Но за да не тревожи приятеля си, реши да не говори повече за него.

Лодката се плъзгаше бързо благодарение енергичното гребане на бразилеца. Денят предвещаваше да бъде великолепен, макар и да бе отрано задушно.

Сантос Каравелас кроеше в ума си хиляди щастливи планове за бъдещето. Щастието, което бе обзело душата му, притъпяваше ненавистта му към крадеца на диамантите, спечелени и с негов труд. Дори великодушието му стигна дотам, че повярва в намесата на Провидението, накарало го, преследвайки Мадейра, да стигне до бреговете на Бермехо, за да намери хубавата Мануелита.

Двамата бяха заети с мислите си, когато изведнъж се разнесе пушечен изстрел, последван от вик. В същия момент лодката минаваше покрай тясна ивица земя, образуваща малко островче, покрито с ниски храсталаци. Двамата гребци видяха отвъд ивицата земя поразителна сцена. В самотна лодка някакъв човек се бореше отчаяно с огромен крокодил. Човекът бе сам и крокодилът бе стиснал със здравите си челюсти приклада на пушката му, с която мъжът трябваше да се защити. Бе извикал за помощ, защото крокодилът, разтворил огромната си уста, се готвеше да го нападне, принуждавайки го да отстъпи към задната страна на лодката. Мануел не се поколеба нито за миг. Той стреля и куршумът прониза гърлото на крокодила. Втори изстрел, този път от страна на Сантос, го довърши.

Мануел скочи бързо върху ивицата земя и протегна ръка, за да издърпа мъжа на брега. Бразилецът също скочи на мъничкия остров.

Мануел бе стрелял, без да се колебае, в свирепия кайман, макар и да бе разпознал в човека, който щеше да бъде изяден, Кабрильо де ла Бланка, който си бе позволил да го удари с камшика.

От крака на Кабрильо — там, където се бяха вкопчили острите здрави зъби на крокодила, течеше тънка струйка кръв.

— Както виждате, Кабрильо — започна Мануел, — аз бих могъл да ви оставя в прегръдката на влечугото и доволно да наблюдавам с приятеля си този, който преди два дни ме удари така безотговорно с камшика си.