Читать «Един (не)обикновен ден на Марс» онлайн - страница 5

— Добре де! Тогава какво? Нали ти си командирът? — намеси се и Пол. Дори в такъв момент в гласа му имаше саркастична нотка. Слава Богу, българинът не я усети.

— Ами-и-и, тогава-а-а… излизаме да поразгледаме още. Току виж открием нещо. Таня остава тук, естествено. Лиза остава да я наглежда; Джони е контузен и остава да ни пази от Лиза и глупостите й.

— Шефе, нека дойда и аз, бе! Тя Лиза ще слушка! А и аз съм добре! — намеси се негърът.

— А, не! В момента е нестабилна и трябва някой да я наглежда, а и да командва, ако стане нещо. Но… Знаеш ли, ще остане Пол. Той ще си действа там с уредите, а и знам, че не обича да излиза навън.

— Става! — в един глас се съгласиха англичанинът и Джони.

— Ми да тръгваме тогава! Какво чакаме?

Излязоха, но така и не откриваха нищо. Корпусът беше идеално гладък, нямаше нищо, което да напомня двигател или нещо подобно, нямаше маневрени дюзи. Нищо! Пол също не откриваше нищо с уредите. Само входа седеше предизвикателен, но те го избягваха, макар че, логично погледнато, трябваше да ги е страх от целия кораб. Пръв се усети японеца:

— Хей, Пол, я провери пак показанията около входа.

— Какво става, бе, Кейши? Какво се сети? — попита Пол — Около входа показанията са същите, както и по целия кораб, т.е. никакви.

— Точно така. Ние се страхуваме от входа, а всъщност той не е по-специален. Защитен от удари е целия кораб.

— Тогава защо не гръмна като го ударихме с лопатата на всъдехода? — намеси се Пешо.

— Не знам. Сигурно още не се е била активирала защитата. Може да е доста старичко и едва ли е било активно през цялото време. Трябвало е да се задейства по някакъв начин. И аз не знам какъв, обаче.

— Значи това нещо гърми, ако някой се опита да проникне в него насила.

— Ами очевидно е така. Интересно е обаче, колко точно е чувствително. Ей! Ама какво става?! То май се отваря!

Входът наистина бавно се отваряше. Отвътре се показа… ами „малко зелено човече“ си е най-точният термин за съществото, което излизаше отвътре, облечено в скафандър. Поне това което се виждаше от лицето му беше оцветено в красиво тревно зелено.

— Привет, Земляни! — прозвуча металически глас по радиото. — Аз съм представител на раса, която вие бихте нарекли извънземна. Много съжалявам за неприятностите, които ви предизвика нашата система за безопасност. За съжаление не можахме да излезем от хибернация достатъчно бързо, за да предотвратим проблемите на спътниците ви. Каня ви всички в нашия кораб, особено контузените. Не се страхувайте. Ще ви помогнем. Чакам ви тук, в преходната камера.

С тези думи извънземното влезе отново в кораба, но вратата остана отворена. Астронавтите реагираха бързо. Впуснаха се във всъдехода, където Пол и Лиза вече почти се бяха облекли. Таня пък се разбуди докато й слагаха скафандъра, макар че все пак трябваше да я пренесат. В момента, в който всички бяха в камерата, вратата се затвори. Извънземното засваля скафандъра си. Те последваха примера му. То каза нещо на някакъв непознат език и от някаква отворила се врата се появи робот, който пое Татяна и тръгна с тях навътре в кораба. Стигнаха някаква зала, пълна със странно изглеждащо оборудване. Там извънземното спря и се обърна към тях на малко архаичен английски език.