Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 272

Томи спря още на прага, когато вратата се затвори зад тях.

— Направила си доста промени — каза той, оглеждайки някогашната селска кухня, която сега можеше спокойно да бъде заснета за някое списание за вътрешно обзавеждане.

— Това няма нищо общо с мен. Още когато леля ми бе собственица на къщата, се зае с подновяването й заради наемателите — каза рязко жената.

— Нищо чудно — каза Томи. Катрин, застанала до него, натисна скришом копчетата на касетофона. — Хокин харчеше много пари за хобито си — и за теб, Алисън, но никога не е давал и пукнат грош за удобството на майка ти.

— Защо непрекъснато ме наричате Алисън? — попита тя. Беше се облегнала на стената, скръстила ръце на гърдите си, усмивката на лицето й се опитваше да демонстрира спокойствие, каквото явно не изпитваше. — Името ми е Дженис Уейнрайт.

— Късно е, Алисън. — Катрин издърпа шумно един стол и седна край лъснатата чамова маса. Щом Томи днес бе възприел ролята на доброто ченге, тя нямаше нищо против да изпълнява ролята на лошия. — Трябваше да изиграеш учудване, когато Томи те нарече за първи път Алисън. А ти доби изненадан, но не и объркан вид. Не каза: „Съжалявам, сбъркали сте адреса. Тук не живее никаква Алисън.“

Алисън я изгледа яростно. Катрин за първи път забеляза колко много прилича на майка си. На снимките, които бе виждала, Рут трябва да беше десетина години по-млада от Алисън сега, но изглеждаше по-възрастна.

— Много приличаш на майка си — каза Катрин.

— Вие пък откъде знаете? Никога не сте виждали майка ми — каза Алисън предизвикателно.

— Виждала съм нейни снимки. Вестниците бяха пълни с тях на времето.

Алисън поклати глава.

— Пак говорите глупости. Не разбирам за какво говорите. Майка ми не е била замесена в никакъв процес през живота си.

Томи прекоси стаята и застана срещу нея. Поклати глава и каза със съчувствена полуусмивка:

— Наистина е късно, Алисън. Няма смисъл да се преструваш повече.

— За каква преструвка говорите? Нали ви казвам, нямам представа за какво става дума.

— Продължаваш ли да твърдиш, че си Дженис Уейнрайт? — попита хладно Катрин.

— Какво искате да кажете с това „твърдиш“? Ще се обадя в полицията. — Тя се упъти към телефона.

Томи и Катрин нито казаха, нито направиха нещо. Жената погледна през рамо, за да види дали са тръгнали да излизат. Катрин й се усмихна любезно, а Томи поклати глава.

— Сама знаеш, че това не е добра идея — каза той тъжно, докато ръката й се прокрадваше към телефонната слушалка.

— Не, Томи, остави я да се обади — каза Катрин. — Наистина ще ми е любопитно да узная как ще обясни възкресението си — каза Катрин, любезно и кротко. Алисън застина на място. — Точно така, Алисън. Знам, че Дженис е починала през 1959 година. По-точно на единайсети май. На леля ти Дороти и чичо ти Сам трябва да им е било много тежко. На теб също — нали с Дженис сте били връстници.

Сега в очите на Алисън проблесна страх. Томи си каза в пристъп на съчувствие, че сигурно този момент й се е привиждал в кошмарите й в продължение на години. И най-сетне страховете й се превръщаха в действителност. Можеше да си представи какъв ужас я бе обзел. В дома й бяха нахлули двама непознати — единият имаше всички основания да си отмъсти за това, че го бяха направили на глупак преди трийсет и пет години, а другата очевидно бе решена на всичко, за да предостави най-дълбоко скритите й тайни на гладната за сензации публика. А и агресивността на Катрин никак не го улесняваше. Трябваше да се опита да поуспокои атмосферата, да накара Алисън да повярва, че те са единственият й шанс да се измъкне донякъде незасегната от това ужасно положение.