Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 242

Катрин бе свалила от стените безличните акварели на живописни пейзажи от хълмистите околности, подбрани от хазаите й. На тяхно място бе закачила пощенски картички с изгледи от Скардейл — тогава и сега, включително и някои, които бяха дело на Филип Хокин. Цяла една стена беше покрита с увеличени снимки на главните герои на книгата й — от самата Алисън до Джордж, с много строго изражение, заснет от някой вестникарски фотограф на излизане от пресконференция по процеса, с шлифер и мека шапка. Третата стена беше заета от огромна карта на района.

В продължение на два месеца тя бе изцяло погълната от Скардейл. Ставаше в осем и работеше до дванайсет и половина. Тогава се качваше на колата, минаваше седемте мили до Бъкстън, паркираше край Пуул и Кавърн и прекосяваше горите, за да се изкачи на високите тресавища, там, където се издигаше Соломоновият храм — причудлив викториански архитектурен каприз, откъдето се виждаше целия град. Слизаше обратно през сенчестата зеленина на гората Грийн Лоу и тръгваше назад по Грийн Лейн. Минаваше покрай къщата, в която бе израснала. Баща й бе починал преди пет години, майка й бе продала къщата и се бе преместила в дом за пенсионери в Девън, където мекият климат се отразяваше по-добре на старческите й кости. Катрин не знаеше кой живее сега в къщата, а и не се интересуваше.

Предполагаше, че тук все още живеят много от някогашните й съученици. Но тя бе се изхлузила от миналото, както змия сменя кожата си, със заминаването си за Лондон. Що се отнася до приятелствата, при нея те се развиха по-късно. Като единствено дете тя винаги бе намирала своя въображаем свят за по-интересен от този, в който живееха връстниците й. Едва когато започна да работи с хора, чийто начин на мислене наподобяваше нейния, откри някои, с които можеше да се сближи повече. Така че за нея нямаше скъпи спомени от детството, които да иска да възкреси. Бе предполагала, че може да се сблъска с познати физиономии в супермаркета, но дори това не стана. Тя не изпита съжаление. Единствената част от миналото й, която я интересуваше, бе свързана със спомените, които й даваха възможност да разбере ясно живота и смъртта на Алисън Картър.

След ежедневната разходка тя се връщаше в Лонгнор, хапваше хляб, сирене и салата, после отново започваше работа. В шест следобед си отваряше бутилка вино и гледаше новините по телевизията. После отново работеше до девет, спираше окончателно и вечеряше с пица или някаква друга полуготова храна от супермаркета. През останалата част от вечерта отговаряше на пристигналите съобщения по електронната поща или четеше някой глупав роман, от тези, които се продават по гарите и летищата. Това бе всичко, което можеше да включи в дневната си програма, като изключим някой разговор с редактора за хода на работата й, или с документалиста за бъдещи уговорки.

За първи път през живота й дните на Катрин не се въртяха около шумния офис и натоварена с постоянни социални контакти програма. Тя не можеше да се начуди колко малко й липсва компанията на други човешки същества. Казваше си сухо, че се е превърнала в това, което самата тя преди шест месеца би окачествила като „скучен сухар“.