Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 240

Той изчезна в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чайник, каничка с мляко, захарница и две чаши с емблемата на Кралското общество за защита на птиците.

— Нямам кафе — каза той. — Едно от нещата, които си обещах, когато напуснах полицията, бе никога вече да не изпия нито чаша гадно нес кафе. А пък никъде наоколо не мога да открия прилично кафе на зърна, затова се задоволявам с чай.

— Нямам нищо против чая — усмихна се Катрин. Вече изпитваше доверие към този човек. Не можеше да си обясни защо, но така беше. — Благодаря, че приехте да се срещнем.

— Би трябвало да благодарите на Джордж — каза той, вдигна чайника и го поразклати леко, за да се запари по-добре чаят. — Много отдавна бях решил, че е негово право да преценява дали някога да се говори отново за онзи случай или не. Знам, работихме рамо до рамо по време на следствието, но моето отношение беше по-различно от неговото. Той е организиран човек, а аз съм си бил винаги единак. Затова моята версия никога не би могла да бъде свързаната история, която той сигурно ви е разказал.

Знаете ли, случаят Алисън Картър беше решаващ за мен. Бях постъпил в полицията, защото вярвах в идеята, че трябва да има правосъдие. Но както се бяха заплели нещата около този случай, започнах да губя вяра, че системата е годна да осигури правосъдие. Мисля, че тогава се преборихме за правосъдие, но работата беше на косъм. Толкова лесно всичко можеше да се развие по друг начин, и тогава не бихме имали пред себе си никакъв резултат от многомесечната си работа — и възмездие за погубения живот на едно момиче. Стигнах до извода, че не може да се разчита на полицията да осигури този краен резултат, който би трябвало да бъде единственото основание за съществуванието й — и че в такъв случай няма особен смисъл да продължавам да бъда част от нея.

Той поклати глава и се засмя тихо и иронично, докато наливаше чая.

— Като ме чуе човек какви бисери сипя — започнал съм да говоря като проповедник. Джордж Бенет не би ме познал. Обичах компаниите, знаете ли. Обичах да си пийна по някоя бира, да пуша, да се шегувам. И не се преструвах. Имал съм винаги тази склонност, но я развивах допълнително, за да подхожда на професията ми, предполагам.

Но също така винаги съм бил и склонен към размисъл. А около изчезването на Алисън Картър въображението ми се развинти съвсем. Непрекъснато си представях различни сценарии, всеки следващ по-ужасен от предишния. Докато работех, можех да ги пропъждам от мислите си, но когато бях в почивка, тези кошмари в будно състояние ме тормозеха постоянно. Започнах и да пия доста — само така можех да спя нощем.

Често съм благодарил на Бога, че Джордж Бенет така се беше вкопчил в този случай. Това означаваше, че винаги имаше много работа за вършене, да се проверяват досиета, да се разпитват потенциални свидетели — дори когато се предполагаше, че този случай е минал на заден план. Без някога да сме си разпределяли формално ролите, в това следствие аз се превърнах в нещо като пътуващ изпълнител на неговите идеи. Това ме караше да се чувствам полезен. Но Господи, колко трудно беше да влезеш под кожата на тези хора от Скардейл!