Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 24

— Сега аз поемам отговорността — каза твърдо Джордж. — Но вие така или иначе се върнете, за да съобщите на сержант Лукас какво сте намерили. Мисля, че ще е разумно до зазоряване да не пускате никой да влиза в гората. Може би дори в момента унищожаваме доказателствата за това, което се е случило с Алисън Картър.

Полицаят кимна и затича с равна стъпка по пътеката.

— Тия тук са се превърнали в диви кози — измърмори Джордж, докато продължаваше да си проправя път напред.

Когато излезе в просеката, по нея играеха светлини и сенки, лъчите от фенерчетата се преплитаха със странно удължени, трептящи сенки. В единия край на просеката за едно дърво беше вързано черно-бяло коли, което с все сили се опитваше да се отскубне от въжето. Блестящите светлокафяви ириси се открояваха на белотата на изпъкналите му очни ябълки. Убито розовият цвят на лейкопласта, с който бе увита муцуната на кучето, се открояваше неестествено насред тази селска сцена. Джордж усети върху себе си погледите на униформените полицаи, които го наблюдаваха внимателно.

— Мисля, че не е редно да оставяме кучето да се мъчи така. Какво ще кажете, Милър? — обърна се Джордж към водача на Принс, който кръстосваше методично просеката заедно с немската овчарка.

— Мисля, че тя няма да има нищо против, сър — отвърна Милър. — Ще отведа Принс малко настрани, за да не я дразни. — Той дръпна рязко каишката на кучето, каза му нещо и тръгна с него към другия край на просеката. Джордж забеляза, че кучето продължава да души ту тук, ту там, както пред вратата на имението.

— Да не би да е изпуснал следата? — попита той, внезапно обезпокоен от по-тревожни неща от неприятностите на едно куче.

— Следата като че ли свършва тук — каза водачът. — Два пъти кръстосахме просеката, вървяхме и по-нататък по пътеката. Няма нищо.

— Това значи ли, че момичето е било отнесено от тук? — попита Джордж. От стомаха му се надигаха хладни тръпки.

— И така може да е — отвърна мрачно Милър. — Едно е сигурно. Не си е тръгнала пеш от тук, освен ако не се е обърнала и не е вървяла обратно по стъпките си до къщи. Ако пък е направила така, и що й е било да връзва кучката и да й залепва муцуната?

— Може би е искала да изненада майка си? Или втория си баща? — предположи един от полицаите.

— Ами че кучето тъй или иначе не би лаяло по тях, нали? — възрази Милър. — Така че не виждам причина нито да го връзва, нито да го оставя тук.

— Освен ако не е предполагала, че при някой от тях има непознат човек — допълни полугласно Джордж.

— Абе не знам. Лично аз се хващам на бас, че момичето не е излязло от просеката само и по своя воля — каза категорично Милър преди да отведе кучето си встрани.

Джордж се доближи предпазливо към колито. Скимтенето, надигнало се в гърлото на кучето, се превърна в тихо ръмжене. Как го беше нарекла Рут Хокин? Шеп, нали?

— Спокойно, Шеп — каза той нежно и протегна ръка, така че кучето да подуши пръстите му. Ръмженето затихна. Джордж придърпа панталоните си и коленичи. Замръзналата земя се заби немилостиво в коленете му. Отбеляза автоматично, че лейкопластът е от по-плътния вид, от широките ролки, а по средата му минава по-тясна марлена лента и го издува отвътре. — Кротко, моето момиче — продължи той и стисна с една ръка гъстата козина зад ушите на животното, за да не движи главата си. С другата ръка зачопли края на лейкопласта, освободи го и задърпа. После вдигна очи. — Някой да дойде да държи кучето, докато свалям това нещо.