Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 23

Кати Ломас млъкна изведнъж.

— Тъй че вие не сте виждала Алисън, след като е слязла от колата ви на връщане от училище?

— От джипа — изръмжа Майк.

— Моля?

— Имаме джип, ленд роувър, а не кола. Тук никой не кара коли — каза той презрително.

— Не, не съм я виждала, откак влезе в тяхната кухня — каза Кати. — Но вие ще я намерите, нали? Искам да кажа, нали това ви е работата. Нали ще я намерите?

— Правим, каквото можем. — Краг беше този, който изтърси стандартната успокоителна формула.

Преди Кати да успее да се сопне, Томи Клъф бързо предотврати избухването й.

— Ами вашето момче, госпожо Ломас? То у дома ли си е?

Тя зяпна уплашено.

— Дерек ли? Че защо да не е?

— Може би по същите причини, поради които и Алисън не се е прибрала.

— Нямате право да говорите така! — Майк Ломас скочи на крака. Лицето му беше пламнало, очите му — гневно свити.

Клъф се усмихна и разпери помирително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно. Просто исках да ви напомня да проверите, да не би да му се е случило нещо и на него.

Докато Джордж излезе от прохода между къщите, светлинките от фенерчетата на полицаите се бяха превърнали в бледо, далечно мъждукане. Той предположи, че са навлезли в залесената част, защото жълтеникавите лъчи ту се появяваха, ту изчезваха. Той запали фенерчето, което бе заел от полицейския ленд роувър, с който униформените бяха пристигнали от Бъкстън, и забърза, колкото можеше, през неравните туфи трева.

Дърветата се изпречиха пред него по-скоро, отколкото очакваше. Първоначално виждаше само непроходимия гъсталак под тях, но като пообиколи с лъча на фенера, откри тясна, силно утъпкана пътечка. Джордж навлезе в гората, опитвайки се да уравновеси припряността си с известна предпазливост. Лъчът на фенерчето караше фантастични сенки да танцуват наоколо, и му се налагаше да се съсредоточава повече, отколкото докато пресичаше полето. Под краката му хрущяха покрити със скреж сухи листа, понякога някой клон го перваше през лицето или по рамото, отвсякъде го обгръщаше горската миризма на гниеща растителност. На всеки двадесет метра той изключваше фенерчето си, за да провери дали не е изгубил светлинките пред себе си. Тогава го поглъщаше абсолютен мрак и му беше трудно да се пребори с усещането, че от тъмнината към него се взират скришом очи, че всяко негово движение е следено. Беше голямо облекчение да включиш фенерчето отново. След като бе повървял малко из гората, установи, че светлинките вече не се движат. Той се затича, едва не се препъна в един корен, и насмалко не връхлетя върху униформения полицай, който идваше бързо към него.

— Открихте ли я? — попита задъхано Джордж.

— Де тоз късмет, сър. Ама открихме кучето.

— Живо ли е?

Човекът кимна.

— Да. Ама е било вързано.

— И не е лаяло? — попита Джордж недоверчиво.

— Някой е облепил муцуната му с лейкопласт. Горкото животинче едва можеше да скимти. Полицай Милър ме прати да доведа сержант Лукас, преди да предприемем каквото и да било.