Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 26

— Това трябва да е Скарластън — чу се гласът на Милър зад гърба му. — Знаех, че извира тук някъде. Странна река. Чувал съм, че просто изведнъж изниква от земята. Ако лятото е сушаво, понякога съвсем изчезвала.

— Накъде тече? — попита Джордж.

— Не знам точно. Мисля, че се влива или в Дъруент, или в Менифолд, не помня в коя от двете. Трябва да погледнете някоя карта.

Джордж кимна.

— Така че ако Алисън е била изнесена от просеката, тук при всички положения бихме изгубили следата. — Той въздъхна и се обърна, насочвайки лъча на фенерчето към часовника си. Беше почти десет без четвърт. — Нищо повече не можем да направим в тази тъмнина. Да се връщаме в селото.

Наложи му се направо да влачи Шеп, за да я откъсне от речния бряг. Докато се връщаха бавно към Скардейл, Джордж обмисляше тревожно изчезването на Алисън. Не можеше да намери никакъв смисъл в цялата работа. Ако някой бе достатъчно безмилостен да отвлече младо момиче, за какво му бе да проявява милост към животното? Особено към такова буйно куче като Шеп. Изобщо не можеше да си представи опърничавото животно да се остави кротко някой да му увие муцуната с лейкопласт — освен ако самата Алисън не бе сторила това. Ако това бе работа на Алисън, дали го бе сторила по своя воля или е била принудена да накара кучето си да замълчи? Ако го бе направила по свое желание, къде ли беше сега? Ако е искала да избяга от къщи, защо да не вземе кучето със себе си, за да я пази, поне до зазоряване? Колкото повече обмисляше тази загадка, толкова по-неразбираема му се струваше.

Джордж излезе от гората и тръгна да прекосява полето. Кучето се влачеше с нежелание подир него. Откри сержант Лукас да разговаря с Грънди на светлината на една ветроупорна лампа, която висеше на задния капак на ленд роувъра. Разказа им накратко какво се бе случило в гората.

— Няма смисъл да изпотъпчем всичко в тъмното — каза той. — Струва ми се най-разумно да оставим двама души да пазят и щом се съмне, да започнем претърсване на гората сантиметър по сантиметър.

Двамата го изгледаха, като че беше полудял.

— Моите уважения, сър, ама ако искате да не пускате жителите на селото в гората, няма смисъл да оставяте двама души да пукнат от студ през нощта — каза уморено Лукас. — Местните познават околността много по-добре от нашите хора. Ако искат да влязат в гората, така и ще сторят, и то без изобщо да разберем. Пък и доколкото разбирам, всичко живо тук иска да участва в търсенето. Ако им обясним за какво става дума, през ум няма да им мине да заличат някакви съществуващи улики.

Джордж осъзна, че Лукас е прав.

— Ами ако има външни хора?

Лукас сви рамене.

— Достатъчно е да поставим пост на входа на долината. Не мога да си представя кой ще тръгне пеш насам от съседната долина. Пътят по брега на Скарластън е несигурен и в хубаво време, да не говорим пък за студена зимна нощ.

— Разчитам на преценката ви, сержант — каза Джордж. — Предполагам, че хората ви са претърсил и къщите и стопанските постройки?

— Да. От момичето няма и следа — отвърна Лукас, опитвайки се да придаде на естествено жизнерадостната си физиономия колкото може по-мрачен израз. — Онази сграда зад имението е фотолабораторията на Хокин. Няма никакво място, където тя би могла да се скрие.