Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 93

— Моята книга ли? — Видях името ти на корицата. Джоузеф Шанън.

— Каква книга? — попита объркан Джоуи и заразглежда многобройните рафтове.

— Помислих, че е някой друг писател с твоето име. Но когато взех книгата от рафта и погледнах анотацията на гърба и, там имаше твоя снимка.

Джоуи погледна Селест в очите. Отново зърна скритите тайни.

— Не беше твоя снимка, такъв какъвто си сега, ами както ще изглеждаш след около петнайсет години. И все пак… си личеше, че си ти.

— Не те разбирам — рече Джоуи, но му се струваше, че скоро всичко ще му стане ясно.

— Прочетох информацията, книгата беше публикувана през 1991.

Джоуи примигна:

— Шестнайсет години след настоящия момент ли?

— Тогава беше седемдесет и трета — напомни му тя. - Значи тогава съм държала в ръцете си книга, която е щяла да бъде отпечатана чак след осемнайсет години. В анотацията пишеше, че си автор на осем романа и че шест от тях са станали бестселъри. Взех книгата и отидох при библиотекарката. Когато и я подадох заедно с картата си, когато тя я взе в ръце… книгата вече не беше същата. Стана някакъв съвсем друг роман, бях го чела и преди, публикуван през шейсет и девета.

Селест вдигна фенерчето и насочи лъча към стелажа зад гърба на Джоуи.

— Не знам дали е прекалено много да го искам, но може би тя пак е тук, само за един миг, в тази нощ на нощите.

Удивен, Джоуи се обърна към светлото петно на лъча, насочен към няколко книги. Проследи движението на светлината.

Селест възкликна от удоволствие и кръглата светлинка се фокусира върху една книга с червена корица. Джоуи видя името си, изписано със сребристи букви. Над него също със сребристи букви беше изписано заглавието - „Непознати пътища“.

С трепереща ръка Селест измъкна книгата измежду други две томчета. Показа му я и я обърна.

Джоуи загледа с благоговение собствената си снимка на прашната корица. На фотографията беше по-стар, минаваше трийсетте.

Много добре познаваше лицето си на тази възраст, нали веднъж вече бе доживял четирийсет. Но на тази снимка Джоуи изглеждаше по-добре: не беше преждевременно остарял, не бе съсипан от алкохола, очите му не бяха мъртви. Изглеждаше преуспял и най-хубавото от всичко — изглеждаше щастлив.

Ала не собственото му лице, гледащо го от снимката, бе най-важното. На фотографията имаше още хора. До него, също с петнайсет години по-стара, бе Селест, освен нея имаше и две дечица — красиво момиченце, може би шестгодишно, и хубаво момче, около осемгодишно.

Джоуи едва преглътна сълзите си и с разтуптяно от дива радост сърце взе книгата от ръцете на Селест.

Тя му посочи текста под фотографията и Джоуи яростно замига, за да проясни погледа си от сълзите и да прочете написаното:

Джоузеф Шанън е автор на осем популярни романа за радостите на любовта и щастието от семейния — живот, шест от тях станаха бестселъри. Съпругата му Селест е изтъкната поетеса. Двамата живеят с децата си Джош и Лора в Южна Калифорния.

Докато четеше, Джоуи следеше думите с треперещ пръст, също както следеше текста на молитвите по време на литургия, когато бе дете.