Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 83

Помещението бе празно с изключение на трупа на Бевърли Коршак; лежеше в един от ъглите — бледа купчинка, увита в тежка мушама. Джоуи отиде до външната врата, която по-рано бе залостил с резето — все още бе залостена. Вратата към мазето. Отвори я.

В жълтеникавата светлина долу една змиеподобна сянка се плъзна зад ъгъла и изчезна от погледа му. Стълбите бяха от старо дърво и въпреки всички опити да движи безшумно, стъпките на Джоуи отекваха глухо като часовник, отброяващ часовете до края на света.

Жегата се надигна на парещи талази, на знойни вълни и палещи приливи и когато стигна долу, му се стори, че се е озовал в запалена пещ. Въздухът миришеше на прекомерно нагорещените тавански греди, които всеки миг щяха да пламнат, миришеше на нажежен камък от зиданите стени, на гореща вар от бетонния под, а сред тази воня се прокрадваше и острата миризма на сяра от подземните пожари.

Като слезе от последното стъпало, Джоуи почти се изненада, че гумените подметки на обувките му не се разтопиха от контакта с горещия цимент. Пот течеше по тялото му и косата му падаше над челото на мокри кичури.

Изглежда, мазето се състоеше от отделни камери, разделяни от високи извити арки, така че бе невъзможно да се види какво става в отделните помещения. Първата камера бе осветена само от една гола, покрита с прах електрическа крушка, която се гушеше между две грамадни греди, спиращи пътя на светлината.

Сякаш обезумял от горещината и серните изпарения, тлъст, черен паяк неистово се въртеше по проблесващите нишки на паяжината си край прашната крушка. Огромната му сянка трепереше и се издуваше в спирала, от която на Джоуи му се зави свят и му се догади.

Над земята сградата бе обикновена провинциална църква, ала основите и бяха по-просторни от самия щат Пенсилвания, а готическата атмосфера направо спираше дъха. Джоуи имаше чувството, че е слязъл не в мазето на „Сейнт Томас“, а в обитаваните от духове подземни катакомби под Рим — цяло море, цял континент, цяло хилядолетие по-далеч от Коъл Вали.

Спря, колкото да презареди ремингтъна с патроните, натъпкани в джобовете му.

Когато влезе в съседната камера, змиевидната сянка отново потрепна пред него като лента черен живак. Спотаи се далеч от гнойножълтата светлина, зад ъгъла на друга камера.

Хлъзгавата сянка принадлежеше на Пи Джей, който носеше Селест. Джоуи знаеше това, преодоля страха си и ги последва в трета крипта, после в четвърта… Макар че потискащите помещения не бяха големи, подземието на църквата започваше да му се струва необятно, неизмеримо по-голямо от скромното свето царство над земята. Ала дори мазето да бе неестествено голямо, в края на краищата Пи Джей щеше да стигне до последната камера, където щяха да застанат брат срещу брата и най-сетне правилното нещо щеше да бъде сторено. В подземието нямаше прозорци. Нито външни врати. Сблъсъкът бе неизбежен.

Скоро със заредената пушка в ръка Джоуи предпазливо се промъкна през последната арка в голо, празно пространство, широко около метър и половина и дълго към половин метър. Той се досети, че се намира под църковното преддверие. Подът тук не бе бетонен, а каменен като стените и черен или заради самия камък, или заради десетилетната мръсотия.