Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 71

Продължаваше да забравя, че случилото се преди двайсет години в известен смисъл бе станало едва преди няколко часа.

Джоуи загледа потресен сгънатите хартийки и си припомни настоятелно страстта, с която Пи Джей го караше да ги вземе, докато двамата седяха в колата му. Трупът беше скрит в багажника. Миризмата на дъжд тежеше в нощта. Металната смрад на кръв лепнеше по небцето му. Джоуи се разтрепери отвратен и изпусна парите. Щом полетяха от отворената му длан, те ненадейно се превърнаха в монети и зазвъняха по дъсчения под като камбанки. Бляскаха, търкаляха се, въртяха се, потракваха и най-накрая останаха неподвижни.

— Какво е това? — попита Селест.

Джоуи я погледна. Тя не ги беше видяла. Монетите бяха от другата му страна.

— Сребро.

Той се извърна и отново погледна към сребърниците, ала те бяха изчезнали. На пода до него лежаха само банкнотите.

В църквата беше като в пещ. Стъклата на прозорците, по които се стичаха дъждовни ручейчета, сякаш се топяха.

Сърцето на Джоуи изведнъж подскочи и заблъска в гърдите му.

— Той идва.

— Къде е?

Джоуи леко се надигна и посочи над редовете пейки към преддверието на църквата, където вратата едва се виждаше.

— Идва.

16

Несмазаните панти изпищяха отвратително и вратата се отвори към сумрака в църквата, към горещината, пропускайки мразовит въздух, отвориха се към тихата буря, която щеше да се разрази вътре, за разлика от виелицата навън. В църквата влезе един мъж. Той не се приближи тихомълком, дори не бе предпазлив, а направо мина в преддверието и заедно със себе си донесе зловонието на сярата от вентилационните тръби в двора.

Беше Пи Джей. Бе със същите черни ботуши, същия бежов кадифен панталон и червен плетен пуловер, които носеше и по-рано тази вечер в дома им по време на вечерята и по-късно в колата, когато бе защитавал идеята за забравата и братската връзка. След това си бе нахлузил черното яке.

Това не бе Пи Джей, чиито романи винаги бяха в листата на бестселърите, не бе Керуак на новото време, който бе прекосявал страната безброй пъти с различни каравани и коли. Този Пи Джей изглеждаше по-малък от двайсет и шестте си години, току-що бе завършил „Нотр Дам“ и се бе прибрал у дома, за да си почине от новата си работа в нюйоркското издателство.

Той не носеше пушката, с която бе застрелял Джон, Бет и Хана Биймър, а и май не вярваше, че ще му потрябва. Застана под арката, разкрачен, усмихнат. Джоуи беше позабравил прекомерната самоувереност на Пи Джей и изключителната сила, която излъчваше, беше забравил невероятната мощ на самото му присъствие. Думата „обаятелен“ се бе поизносила през седемдесетте, през деветдесетте пък я използваха най-вече журналистите, за да опишат някой новопоявил се политик, който все още не бе обвинен в клептомания; използваха я и за всеки рап певец, който римуваше „изнасилване“ с „отмъщение“, и за всеки млад актьор, който чувстваше, вместо да мисли. Ала без значение коя бе годината, думата сякаш бе създадена специално за Пи Джей Шанън. Той притежаваше обаянието на старозаветен пророк, който се налага на вниманието не заради износената си роба и дългата брада, а заради силата на самото си присъствие — толкова магнетично, че властваше дори над неодушевените предмети, а архитектурните елементи като че ли тайнствено оживяха само за да се съсредоточат върху Пи Джей. Срещайки погледа на Джоуи, Пи Джей рече: