Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 70

— Готово — рече Джоуи и остави двете пушки на земята, така че да не се виждат.

— Той вече ни видя с оръжията — каза Селест. — Знае, че имаме пушки. Няма да ни остави да ги използваме.

— Може би. Зависи колко дълбоко е потънал в халюцинацията си и колко недосегаем се чувства.

Джоуи обърна гръб на олтара и коленичи зад оградката. Тежкият парапет и обемистите напречни летви предлагаха известно прикритие срещу евентуална стрелба, ала той не се заблуждаваше, че укритието е надеждно. Пролуките между летвите бяха около пет-шест сантиметра широки. Освен това дървото беше старо и сухо и голямокалибрени патрони щяха да го унищожат почти моментално, а някои от треските можеха да се превърнат в смъртоносни шрапнели. Коленичила до него, Селест сякаш прочете мислите му и прошепна:

— И без това пушките не са разрешение на проблема.

— Така ли?

— Тук не става дума за сила, а за вяра.

За пореден път тази нощ Джоуи зърна загадката в тъмния поглед на момичето. Изражението й бе странно спокойно, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Какво знаеш ти, което аз не знам? — попита я той.

Селест отвърна на настоятелния му поглед, сетне погледна към голямата църковна зала и отвърна:

— Много неща.

— Понякога изглеждаш…

— Как?

— Различна.

— Различна от какво?

— От всички.

Едва забележима, загадъчна усмивка заигра на устните и.

— Аз не съм просто дъщерята на директора.

— Нима? Ами какво още?

— Аз съм жена.

— Не е само това — настояваше Джоуи.

— Да не би да има още нещо?

— Понякога изглеждаш… много по-възрастна, отколкото си.

— Има някои неща, които знам.

— Разкажи ми.

— Разни неща.

— Би трябвало и аз да ги знам.

— Не могат да бъдат изказани — тайнствено рече Селест и усмивката и угасна.

— Не сме ли заедно? — сопна се той.

Момичето го погледна отново:

— Ама, разбира се.

— Тогава, ако има нещо, което знаеш и което може да помогне…

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — прошепна тя.

— Какво?

— Заедно сме много повече, отколкото можеш да си представиш.

Или Селест беше решила да се държи потайно, или въпросът въобще не опираше до мистерии. Момичето се загледа към залата. Мълчаха. Дъждът и вятърът блъскаха неистово стените на църквата.

След малко Джоуи каза:

— Топло ми е.

— От известно време тук вътре стана по-топло — съгласи се Селест.

— Но как е възможно? Тук няма отопление.

— Идва от пода. Не го ли усещаш?

Джоуи положи ръка на пода и откри, че дървото наистина е топло.

— Идва под земята, от пожарищата под „Сейнт Томас“ — обясни Селест.

— Може би вече не са толкова надълбоко — каза Джоуи и си спомни тиктакането на монитора в кабинета на баща и. — Трябва ли да се притесняваме от токсични газове?

— Не.

— Защо не?

— Тази вечер ни дебне по-голямо зло.

Само за минута-две ситни капчици пот оросиха челото на Джоуи.

Той започна да търси в джобовете на якето си носна кърпичка, но вместо това откри ролце банкноти. Две по десет долара. Две по пет. Трийсет долара.