Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 46

Джоуи не може да продума.

— Толкова е лесно да ги съсипеш, да съсипеш мен. Но още по-лесно е да постъпиш правилно, Джоуи, колкото и да не ти се вярва.

Обзет от напрежение. От смазващо напрежение. Сякаш е в бездните на океана, десет хиляди метра под морското равнище, а не тук, в колата. Налягането се покачва, изпробвайки здравината на колата. Погребва го на дъното и Джоуи има чувството, че ще избухне.

Най-сетне възвръща дар-слово и гласът му прозвучава несигурно като на малко момче:

— Не знам, Пи Джей, не знам.

— Животът ми е в ръцете ти, Джоуи.

— Толкова съм объркан.

— Мама и татко също са в ръцете ти.

— Но тя е мъртва, Пи Джей. Момичето е мъртво.

— Точно така. Мъртва е. Но ние не сме.

— Но… какво ще стане с трупа?

Джоуи изрича думите и осъзнава, че Пи Джей е спечелил. Чувства се слаб и също като малките деца се срамува от слабостта си. Горчиво разкаяние прогаря душата му като смъртоносна киселина и единствено спасение за него е да унищожи завинаги част от паметта си, да забрави за чувствата си. Душата му е изпепелена и пепелта се сипе върху сърцето му като дъжд.

Пи Джей казва:

— Лесно е. Мога да изхвърля трупа някъде, където никога няма да го открият.

— Не можеш да причиниш това на семейството й. Не могат да прекарат остатъка от живота си в мъка, че така и не са разбрани какво и се е случило. — Миг спокойствие няма да имат, ще си мислят… че тя е там някъде, че я боли, че е загубена.

— Прав си. Добре. Не съм на себе си. Явно трябва да я оставя някъде, където ще я намерят.

Пепеливият дъжд се сипе ли сипе и упоява Джоуи. Минута след минута той спира, да размишлява, да чувства. Тази странна безчувственост леко го обезпокоява, но той я приема повече като благословия и я посреща с отворени обятия.