Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 47

Джоуи заговаря и чува собствения си глас напълно безстрастен:

— Но тогава полицаите могат да открият твои отпечатъци по мушамата. Или нещо друго, например твой косъм. Има много възможности да я свържат с теб.

— Не се притеснявай за отпечатъците. Няма да открият никакви. Внимавах много. Няма никакви доказателства, само че…

Джоуи чака с тъпо примирение думите на брат си, на единствения си и толкова обичан брат, чака да чуе най-лошото от всичко, да открие най-страшното освен самото обезобразено тяло.

– … Само че аз я познавах.

— Познавал ли си я?

— Преди ходех с нея.

— Кога? — вцепенено пита Джоуи, но вече почти не му пука. Скоро пепеливият дъжд ще задуши и любопитството, и съвестта му.

— В последната година от гимназията.

— Как се казва?

— От Коъл Вали. Не я познаваш.

Дъждът навън продължава да се лее неспирно и Джоуи не се съмнява, че нощта никога няма да свърши.

— Излязох с нея само два пъти. Не си допаднахме. Но ти, Джоуи, разбираш как ще изглежда това пред ченгетата. Само да отнеса трупа при шерифа и те ще разберат, че съм излизал с нея… ще го използват срещу мен. Много по-трудно ще докажем, че съм невинен, и още по-пагубно ще се отрази на мама и татко, на всички ни. Между чука и наковалнята съм, Джоуи.

— Да.

— Сега ме разбираш.

— Да.

— Разбираш как стоят нещата.

— Да.

— Обичам те, братле.

— Знам.

— Добре.

Пепел. Успокояваща пепел.

— Ти и аз, хлапе. Нищо в този свят не е по-силно от нас двамата, стига да се държим заедно. Връзката ни е по здрава от стоманата. Нали? По-здрава е от всичко. И това е най-важното нещо на света за мен — връзката ни и как винаги заставаме един зад друг.

Двамата остават мълчаливи за малко.

Зад мокрите стъкла на колата планините изглеждат по-мрачни от всякога, сякаш зъберите се навеждат един срещу друг, сближават се и закриват тясното късче небе, убивайки всяка надежда за звездна нощ, и той, Пи Джей, майка им и баща им остават затворени в каменен гроб.

— Скоро трябва да тръгваш към колежа — казва му Пи Джей. — Чака те дълъг път. — Мен също.

Джоуи кимва.

— Трябва да ме навестиш в Ню Йорк.

Джоуи пак кимва.

— В Голямата ябълка.

— Аха.

— Ето, искам да вземеш това — казва Пи Джей и бутва нещо в ръката му.

— Какво е това?

— Малко пари, да си имаш.

— Не ги искам — отвръща Джоуи и се опитва да се отдръпне.

Пи Джей хваща ръката му и го принуждава да вземе банкнотите:

— Не, искам да ги вземеш. Знам какво е в колежа, винаги може да ти дотрябват още.

Джоуи най-сетне се дръпва, без да вземе парите.

Пи Джей настоява. Опитва се да бутне парите в джоба му:

— Хайде, де, хлапе, това са само трийсет долара, не е богатство, нищо работа. Хайде, зарадвай ме, остави ме да бъда голямата работа. Никога не ме оставяш да направя нещо за теб, вземи ги и ще се почувствам по-добре.

Съпротивата е толкова трудна и безсмислена — само трийсет долара, незначителна сума — Джоуи най-накрая оставя брат си да напъха парите в джоба му. Изтощен е. Няма сили да се съпротивлява. Пи Джей го потупва приятелски по рамото: