Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 35

— Това сигурно са нейните очи.

— На блондинката в мушамата ли? — попита Селест.

— Да. А и някак ми се струва… струва ми се, че знам коя е и как е получила раните си, как е свършила мъртва с извадени очи. Но не мога да си спомня напълно.

— Малко по-рано ти ми каза, че тя не е била просто привидение, че е нещо повече от пиянска халюцинация.

— Аха. Със сигурност. Тя е спомен. Някъде, някога съм я виждал в действителност — рече Джоуи и толкова силно стисна главата си с ръце, сякаш можеше наистина да измъкне потуления в дебрите на паметта си спомен.

— Кой може да се е промъкнал в колата ти, за да сложи там буркана?

— Не знам.

— Тази нощ, преди да отпътуваш за колежа, къде беше?

— В къщи. В Ашървил. В дома на родителите си. И не съм спирал никъде по пътя.

— Мустангът в гаража ли беше паркиран?

— Нямаме гараж. Къщата… не е такава.

— Колата заключена ли беше?

— Не.

— Значи всеки може да се е вмъкнал.

— Аха. Може би.

От къщата пред тях не излезе никой, понеже тя бе сред първите обезлюдени в Коъл Вали; беше пуста от месеци. По бялата фасада някой беше написал със спрей едно голямо 4, заградено в кръг. На светлината на фаровете номерът, червен като прясна кръв, означаваше, че тази къща ще е четвърта поред, когато булдозерите дойдат да сриват града, след като и последните жители си отидеха.

Местните и федералните бюрократи бяха действали толкова бавно, че пожарът в мините бе разпрострял нажежените си до бяло езици под цялата долина, а потушаването му вече беше по силите единствено на времето и природата. Унищожаването на града обаче трябваше да бъде проведено под строг ред, като военна операция, и това бе твърдото намерение на властите.

— Тук сме като мишени — пророни Джоуи.

Без да проверява ръцете и, убеден, че неподвижността им вече е довела до съживяване на стигмата върху дланите и, той потегли на задна и се върна на улицата, излизайки от моравата пред къщата. Дъждът беше удавил поляната във вода и Джоуи се притесняваше да не затънат в калта, ала мустангът излезе на асфалта без проблеми.

— Сега накъде? — попита Селест.

— Ще пообиколим града.

— Защо?

— Ще търсим нещо странно.

— Всичко е странно.

— Ще го познаем, като го видим.

Джоуи бавно потегли из града.

На първата пресечка Селест му посочи тясна уличка вляво:

— Къщата ни е ей-там.

Наблизо сред мънистените завеси на дъжда, светеше мека кехлибарена светлина. Май че нито една друга къща в околността не бе обитавана.

— Всички съседи се изнесоха. Майка ми и баща ми са сами там.

— И така може би са в безопасност — напомни и той, докато караше бавно покрай дома и и оглеждаше улицата.

Макар че щатското шосе минаваше през града, по него нямаше никакво движение и Джоуи се досети, че няма да срещнат други коли. Някои експерти уверяваха обществото, че шосето е напълно безопасно, че не е възможно да се пропука и парите да погълнат някой нищо неподозиращ шофьор. Обаче освен сриването на града бе решено и пътят да бъде разрушен, пък и местните отдавна се отнасяха скептично към всичко, което твърдяха експертите. Затова предпочитаха другите шосета.