Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 29

Селест отдръпна ръка от лицето му и приглади назад мократа му коса.

— Твой ред е — каза тя.

— А?

— Казах ти коя година сме. Сега ти трябва да ми разкажеш всичко.

— Ами, откъде да почна? Как да… те накарам да ми повярваш?

— Ще ти повярвам — увери го тя.

— За едно съм сигурен — каквото и да ме е довело тук, каквото и да се налага да променя — ти си в центъра му. Ти си сърцето на това вълшебство. Ти си причината да получа шанс за нов живот, а по-доброто бъдеще зависи от теб.

Селест се заслуша в думите му с ръка на сърцето. За един кратък миг изглеждаше, че едва си поема дъх, ала сетне се опомни и промълви:

— Ставаш все по-странен… обаче започва да ми харесва.

— Дай да видя ръцете ти.

Момичето свали ръка от гърдите си и показа дланта си. Малката лампичка все още светеше, ала не бе достатъчна, за да се види стигмата.

— Подай ми фенерчето си.

Селест му го даде.

Джоуи го включи и разгледа ръцете и. Когато погледна раните за последен път, те се затваряха. Ала сега отново се бяха отворили и от тях капеше кръв.

Селест зърна страха върху лицето му и попита:

— Какво виждаш, Джоуи?

— Дупки от пирони.

– Нищо няма.

— Кървят.

— На ръцете ми им няма нищо.

— Не можеш да го видиш, но трябва да ми се довериш.

Той докосна дланта й. После вдигна ръка и върхът на прьста му блестеше от кръвта и.

— Аз мога да видя. Мога да усетя. За мен е ужасяващо истинско.

Джоуи вдигна поглед към Селест и видя, че се е втренчила в окървавения му пръст.

— Ти… ти сигурно си се порязал.

— Можеш ли да я видиш?

— На пръста ти — потвърди тя с треперещ глас.

— А на ръката, си?

Тя поклати глава.

— На ръката ми няма нищо.

Джоуи докосна дланта и с друг пръст. Отново се изцапа с кръвта и.

— Виждам я — промълви тя, треперейки. — На двата пръста. Превръщането.

Видението за кръвта по ръцете и като по чудо се материализираше чрез докосването му.

С лявата си ръка Селест докосна дланта на дясната, ала пръстите и не се окървавиха.

По радиото Джим Крос, все още жив, пееше „Време в бутилка“.

— Може би не можеш да прозреш съдбата си чрез собствените си очи — замисли се Джоуи. — Никой от нас не може. Но някак… чрез мен… чрез докосваното ми, знам ли… може би това е знак за теб.

Джоуи отново докосна нежно дланта и и този път пръстът му се навлажни с кръвта и.

— Знак — повтори като ехо тя, без да съзнава напълно какво се случва.

— Значи ще ми повярваш. Знакът е, за да ми повярваш. Защото ако не ми вярваш, няма да мога да ти помогна. А ако не помогна на теб, няма да помогна и на себе си.

— Твоето докосване — прошепна Селест, вземайки ръката му в своите. — Твоето докосване — повтори и го погледна в очите. — Джоуи… какво ще ми се случи… какво щеше да ми се случи, ако ти не се бе появил?

— Щеше да бъдеш изнасилена — отвърна той напълно убеден в думите си, макар и да не разбираше откъде знае. - Изнасилена. Пребита. Измъчвана. Щяха да те убият.

— Мъжът в другата кола ли? — попита тя и се загледа в тъмното шосе. В гласа и се долавяше ужас, който разтърси цялото и тяло.

— Поне така мисля. Мисля… мисля, че го е правил и преди. Блондинката, увита в мушама.