Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 30

— Страх ме е.

— Имаме шанс.

— Още не си ми обяснил. Не си ми казал нищо. Ами шевролета, който си мислеше, че караш… ами това, че си на четирийсет?

Селест пусна ръката му, която се бе изцапала от кръвта й.

Джоуи се избърса в дънките си. Насочи фенерчето към дланите и и рече:

— Раните се влошават. Съдбата, провидението, наричай го както искаш, се бори за своето.

— Значи той се връща, така ли?

— Не знам. Може би. Някак… докато се движим, сме в безопасност. Раните се затварят и почват да избледняват. Докато се движим, можем да променим нещата, имаме шанс.

Той угаси фенера и и го върна. Спусна ръчната и се върна на пътя.

— Може би не трябва да се насочваме натам, дето тръгна той. Може би трябва да се върнем назад, на шосето, да отидем в Ашървил или някъде другаде, където и да е, само по далеч от онзи.

— Мисля, че това ще е краят ни. Ако избягаме… ако поемем по грешния път, както направих аз преди… Тогава небесата няма да имат милост към нас. Може би трябва да потърсим помощ.

— И кой ще ни повярва?

— Може би ще видят… ръцете ми. Или кръвта по пръстите ти, когато ме докосваш.

— Няма да стане. Само ти и аз сме. Сами срещу всичко.

— Срещу всичко — замисли се тя.

— Срещу този мъж, срещу съдбата, която щеше да те сполети, ако не бях завил по пътя за града — срещу съдбата, която те сполетя, когато поех по другата магистрала преди години. Сами сме срещу времето и бъдещето и сами ще понесем всичко, което се е устремило към нас като лавина.

— Какво ще правим?

— Не знам. Да го търсим ли? Да се изправим ли лице в лице с него? Просто трябва да я караме полека… да правим онова, което ни изглежда правилно минута след минута, час след час...

— Колко време ще трябва… да правим правилното нещо, каквото и да е то, нещото, което ще направи промяната постоянна?

— Не знам. Може би до сутринта. Онова, което се случи онази нощ, се случи в мрака. Може би единственото, което трябва да поправя, е случилото се с теб и ако те запазим жива и здрава, ако издържим до изгрева, може би тогава промяната ще е завинаги.

Гумите преминаха през дълбоките локви по провинциалното шосе и от двете страни на колата като ангелски криле се надигнаха високи стълбове бяла вода.

— Каква е „онази нощ“, за която непрекъснато говориш?

Селест сграбчи фенерчето в скута си, сякаш уплашена, че нещо чудовищно може да изскочи от мрака и да се нахвърли върху мустанга, някакво ужасяващо същество, което щеше да се изплаши от лъча на фенерчето и да избяга.

Докато караха по пътя към почти мъртвото градче Коъл Вали, Джоуи Шанън рече:

— Сутринта, когато се събудих, бях на четирийсет години; пияница без бъдеще. Същата тази сутрин стоях край гроба на баща си със знанието, че разбих сърцето му, неговото и на мама…

Селест слушаше унесено, вярвайки във всяка дума заради знака, който и бяха дали и който и разкри, че светът има измерения, недостижими за нейните сетива.

9

Радиото продължаваше да бълва: „Една от тези нощи“ на „Ийгьлс“, „Кога ще ме обичаш“ на Ронстад, „Розалита“ на Спрингстийн — все нови хитове, макар че Джоуи вече ги беше слушал двайсет години по време на непрекъснатите си местения из Щатите.