Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 27

В очите и проблеснаха сълзи.

Объркан, Джоуи се съсредоточи в пътя. Песента на Спрингстийн свърши и водещият заговори:

— Това беше „Гръмотевичен път“ от най-новия албум на изпълнителя — „Роден да бяга“.

— Нов албум ли? — изуми се той.

Водещият отново заговори:

— Не е ли върхът? Този певец ще счупи рекордите.

— Този албум не е нов — мърмореше Джоуи.

Селест попиваше сълзите си с кърпичка.

— Сега нека чуем и още едно парче от същия албум — „Тя е единствена“ — продължаваше да дърдори радиоводещият.

Чист, страстен, ободряващ рокендрол гръмна от тонколонките на радиото. Песента носеше такава радост и удоволствие, сякаш Джоуи я чуваше за пръв път, както се случи преди двайсет години.

— Какви ги дрънка този? Парчето не е ново. Албумът е на двайсет години.

— Престани — извика Селест с гняв и болка, — Просто престани!

— Тогава непрекъснато я въртяха по радиото. Направо пощури света. Страшна работа беше тоя албум.

— Стига — вбеси се момичето. — Вече не ме плашиш. Няма да разплачеш смотаната щерка на директора.

Селест преглътна сълзите си. Стисна устни и замълча.

— Албумът е на двайсет години — настояваше Джоуи.

— Откачалка.

— На двайсет години.

Тя се сви до вратата, колкото се може по-далеч от него.

Спрингстийн продължаваше да забива.

Нещо в ума на Джоуи прищрака.

Отговорите сами се появиха. Не смееше да повярва от страх, че внезапно родилата се надежда щеше да се окаже неоправдана.

Движеха се по тесен участък от планинския път. Скалите се извисяваха заплашително на два метра над шосето. Дъждовните капки се забиваха в мустанга с яростта на куршуми.

Чистачките скърцаха — вууп-жууп, вууп-жууп — сякаш огромно сърце даряваше Джоуи с надежда и време вместо с кръв. Най-сетне той се престраши и погледна в огледалото за обратно виждане.

На мъждукането от таблото успя да зърне съвсем малко, но и това бе достатъчно да предизвика у него изумление, да го изпълни със страхопочитание и дива екзалтация. Изпита страх и радост наведнъж, Осъзна колко безкрайно странни са тази нощ и тайнственият планински път. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха ясни и чисти — а не мътни и кръвясали от годините на непрестанно пиянство. Челото над тях изглеждаше гладко, недокоснато от житейските тревоги, горчивини и от самоненавистта. Джоуи удари спирачките, гумите изпищяха и мустангът занесе.

Селест изписка и се опря на таблото, за да не се удари. Ако се движеха по-бързо, тя със сигурност щеше да излети от седалката си.

Фордът се завъртя и се понесе към отсрещната скална стена, ала отново поднесе и се завъртя в насрещното платно. Спряха на средата на пътя.

Джоуи сграбчи огледалото и започна да го върти наляво-надясно, за да види темето си, сега покрито с коса — а не оплешивяващо.

— Какви ги вършиш? — извика момичето.

Ръцете му трепереха неконтролируемо, но Джоуи все пак успя да включи лампичката в колата.

— Джоуи могат да ни размажат! — истерично извика Селест, въпреки че не се виждаха приближаващи фарове.

Джоуи се наведе по-близо и се опита да огледа лицето си в малкото правоъгълниче на огледалото.