Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 28

— По дяволите, Джоуи, не можем просто да си стоим тук!

— О, Боже, о, Боже!

— Да не си се побъркал?

— Побъркал ли съм се? — попита той младото си отражение в огледалото.

— Разкарай ни от пътя!

— Коя година сме?

— Стига с тия глупости, идиот такъв!

— Коя година сме?

— Не е смешно.

— Коя година сме? — настоя той.

Селест понечи да отвори вратата и да слезе от колата.

— Не — попречи и той. — Чакай, чакай, добре, де, права си, трябва да отбием, ей-сега.

Джоуи обърна колата в тяхното платно, отби и пусна мигачите. Сетне погледна Селест и умолително рече:

— Селест, не ми се сърди, не се плаши от мен, просто бъди търпелива и ми кажи коя година сме. Моля те. Умолявам те. Имам нужда да го чуя от теб, за да се уверя, че е самата истина. Кажи ми коя година сме и после ще ти разкажа всичко, доколкото мога.

Симпатията, която изпитваше към него, изглежда, още беше силна и тя преодоля страха и гнева си. Изражението и омекна.

— Коя е годината?

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета.

Песента на Спрингстийн достигна до великолепния си завършек.

Последва реклама на поредния касоразбивач на Ал Пачино.

Предното лято хит бяха „Челюсти“. Стивън Спилбърг започваше да се прочува.

Предното лято беше свършила войната с Виетнам.

А през годината преди това Никсън се бе оттеглил от властта.

Изпълняващ длъжността в Белия дом беше приветливият Джералд Форд — водач на една нация в затруднение. През септември имаше две покушения срещу живота му. Линет Фром беше стреляла по него в Сакраменто. Сара Джейн Мур — в Сан Франциско.

Елизабет Сетън беше станала първата американка, канонизирана от католическата църква.

След седем мача „Синсинати Редс“ спечелиха купата и станаха шампиони.

Джими Хофа изчезна.

Мохамед Али стана световен шампион в тежката категория.

Появи се романът „Рагтайм“ на Доктороу. „В търсене на мистър Гудбар“ на Джудит Роснер. Диското. Дона Съмър. „Би Джийс“.

Сега, все още мокър до кости, Джоуи осъзна, че вече не е облечен в костюма, с който беше на погребението и с който направо излетя от кантората на Кадински. Беше с бархетна риза на шотландски карета, дънково яке, подплатено с каракул, дънки и ботуши.

— Аз съм на двайсет години — благоговейно прошепна Джоуи, все едно че говореше на Господ в смълчана църква.

Селест се протегна и докосна лицето му. Усети топлата и ръка, трепереща не от страх, а от удоволствието да докосва — разлика, която Джоуи усети само защото отново беше млад и особено чувствителен към трепетите на младите сърца.

— Определено не си на четирийсет — заяви Селест. Тонколонките на радиото загърмяха в ритъма на песента „Огнено сърце“ от едноименния хитов албум на Линда Ронстад.

— Аз съм на двайсет години — повтори Джоуи и очите му се навлажниха от благодарност към незнайната сила, която го бе довела на това място, в това време, на този вълшебен път.

Това не беше просто втори шанс. Беше възможност да започне отначало.

— Само трябва да направя правилното нещо — рече той — Ала как ще разбера кое е то?

Дъждът блъскаше, плющеше, гърмеше върху колата с апокалиптична ярост.