Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 25

Момичето беше заобиколило откъм другата страна на колата. Вмъкна се и седна на мястото до шофьора, а после затръшна вратата.

Когато тя влезе в колата, нощта остана безжизнена също като гробница на фараон, неоткрита и затрупана под вечните пясъци на Египет. Може би целият свят беше мъртъв, с изключение на Джоуи Шанън, останал сам-самичък, заслушан в рева на бурята. Не му се искаше да сяда зад волана. Беше прекалено странно. Имаше чувството, че се е предал на алкохолния делириум, макар да знаеше, че е трезвен като кукуряк.

Сетне Джоуи изведнъж се сети за раните, които бе видял на деликатните длани на момичето, спомни си предчувствието за опасност. Седна зад волана, затвори вратата и подаде фенерчето на момичето.

— Пусни парното — помоли го то. — Замръзвам.

Джоуи почти не усещаше, че е мокър. Беше вцепенен от почуда и се интересуваше единствено от формите, от тъканите, от звуците и миризмите на вълшебния мустанг. Ключовете бяха на таблото.

Джоуи запали колата. Двигателят издаваше необикновен звук, който той познаваше като петте си пръста. Този звук предизвика такава носталгия в душата му, че духът му мигновено се повдигна. Въпреки странността на случващото се, въпреки страха, който го задушаваше от деня в който пристигна в Ашървил, Джоуи изпита силно въодушевление.

Сякаш времето го освободи от теглото си. Всички лоши избори, които бе направил, бяха отменени. Поне за момента бъдещето бе изпълнено с надежда както когато бе на седемнайсет.

Момичето нагласи парното и от вентилаторите пъхна горещ въздух. Джоуи освободи ръчната спирачка, включи на скорост, но преди да потегли, се обърна към спътницата си и отново каза:

— Покажи ми ръцете си.

Очевидно притеснена, наблюдаваща го с тревога, тя изпълни молбата му.

Раните от пирони си стояха там, видими само за него, но на Джоуи му се стори, че малко са се затворили. Кръвотечението бе намаляло.

— Сега вършим правилното нещо, като се махаме оттук — обясни той, макар да знаеше, че тя не го разбира.

Пусна чистачките и потегли по пътя към Коъл Вали. Колата се движеше плавно също като преди и въодушевлението на Джоуи нарасна. Минута-две той бе в плен на тръпката да шофира, просто да шофира, както се беше чувствал като младеж. В плен на мустанга. Момче и неговата кола. Подвластен единствено на романтиката на пътя.

Тогава се сети какво му каза момичето, когато той видя форда и спря пред него шокиран. „Джоуи“ Беше го нарекла с малкото му име. „Джоуи?“

Какво не беше наред? Беше убеден, че не си е казвал името.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита тя с треперещ от напрежение глас, сякаш мълчанието на Джоуи и възторженото му съсредоточаване в пътя я притесняваха много повече от всичко, което и бе казал и което бе направил досега.