Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 23

Джоуи се втренчи в младата жена, чудейки се защо бе доведен при нея и къде ли щяха да се озоват двамата в края на тази странна нощ. После изключи фаровете.

Момичето отново остана огряно само от оскъдната светлина на ракетите под блъскащите талази на кървавочервения дъжд. Джоуи излезе от плимута с фенерчето и ключовете в ръка.

— Нямам необходимите инструменти да оправя колата — рече той, затвори вратата и заключи колата. — Права сте — най-добре да ви закарам. Къде живеете?

— В Коъл Вали. Отивах си у дома, когато колата се развали.

— Вече почти никой не живее там.

— Да. Ние сме едното от последните три семейства. Прилича на град-призрак.

Мокър и измръзнал до кости, Джоуи изгаряше от нетърпение да влезе в наетата си кола и да усили докрай парното. Ала когато срещна отново тъмните очи на момичето, разбра, че тъкмо то е причината някой да му даде втори шанс да завие по пътя за Коъл Вали, както трябваше да направи и преди двайсет години. Вместо с непознатата заедно да изтичат към шевролета, Джоуи се поколеба, изплашен, че каквото и да направи — дори и да я отведе у дома и, можеше да се окаже погрешно и че изборът, който бе направил, ще погуби и тази последна надежда да изкупи греха си.

— Какво има? — попита тя.

Джоуи бе застанал като хипнотизиран, втренчил се в нея, докато се опитваше да си представи възможните последствия от действията си. Втренченият му поглед сигурно я беше ужасил, както той се ужаси от последиците от действията си. Без да се замисли, удивен, че изрича тъкмо тези думи, Джоуи и нареди:

— Покажи ми ръцете си.

— Ръцете ли?

— Покажи ми ръцете си.

Вятърът пееше сватбени химни в листата на дърветата, а нощта приюти Джоуи и момичето като усамотен параклис.

Объркана, непознатата повдигна нежните си ръце.

— С дланите нагоре.

Тя се подчини и позата, в която застана, още повече засили приликата и с Богородица, приветстваща всички в небесата — мястото на вечен покой.

Мракът му попречи да види дланите и.

Треперещ, Джоуи вдигна фенерчето.

Отначало ръцете иизглеждаха здрави. После в мокрите от дъжда длани се появиха едва забележими синини. Джоуи затвори очи и затаи дъх. Когато отново се взря в дланите, синините бяха потъмнели.

— Плашиш ме — рече момичето.

— Трябва да ни е страх.

— Никога не си ми изглеждал странен.

— Погледни ръцете си.

Тя наведе глава.

— Какво виждаш?

— Да виждам ли? Ами, ръцете си.

Бурният вятър, виещ сред клоните на дърветата, звучеше като писък на милиони измъчвани, а нощта се изпълни със сърцераздирателните им молби за милост.

Ако не бе парализиран от страх, Джоуи щеше да се тресе неудържимо.

— Не виждаш ли синините?

— Какви синини?

Момичето вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Нищо ли не чувстваш?

Всъщност синините вече не бяха синини, превърнаха се в рани, от които капеше кръв.

— Не виждам онова, което е реално, виждам онова, което ще се случи — обясни Джоуи, обзет от ужас.