Читать «Драконът и джинът» онлайн - страница 32

— Кажи ми кога да си отворя очите — каза Хоб.

— Добре. Можеш отново да приемеш кучешки облик. Видях достатъчно — бързо каза Джим. — Хоб, вече можеш да погледнеш.

Това, което Джим видя, а Хоб само мярна с поглед, беше огромна мъжка фигура със сива кожа и голям корем, облечена в нещо като туника и широки пурпурночервени панталони. Джинът имаше отблъскващо грозно лице с трето око, разположено в долния край на челото, точно между другите две. Устата му беше огромна и изкривена в десния ъгъл, което би трябвало да придаде на лицето радостен вид, но вместо това физиономията изглеждаше невъобразимо зла.

След миг джинът отново се превърна в куче.

— Дотук добре — кимна Джим. — Имаш ли и някакви други способности? Например, ако не бях магьосник, а обикновен човек, щеше ли да ме изкушиш с обещание за голямо богатство.

— Прости ми, господарю — проплака кучето, умилквайки се около него, — но щях да го направя. Разбира се, не съм толкова глупав, че да предлагам съкровище на неподкупна личност като теб.

— Докажи ми, че можеш да го направиш. Докарай тук сандък, пълен с рубини, сапфири, диаманти и други скъпоценни камъни.

Сандъкът мигом се появи, но бе здраво затворен и заключен и съдържанието му не се виждаше.

— Прости ми, прости ми… — изскимтя кучето. Капакът се отвори и под него се показаха всякакви разноцветни скъпоценни камъни. Разбира се, никой от тях не бе обработен и шлифован, тъй като шлифовката почти не бе позната през тази епоха.

Джим махна надменно с ръка:

— Отлично. Сега го махни. Подобни дрънкулки не ме интересуват.

Съкровището изчезна. Джим изпита известно съжаление, но не го показа. В тази епоха външният вид и мимиките бяха от първостепенно значение.

— Ще те изслушам и тогава ще реша — каза Джим.

— Ето моята история, господарю. Казвам се Келб и в продължение на хиляда години никога не извърших мерзко или жестоко деяние и никому не причиних зло. Един ден обаче бях поробен от друг много могъщ и много зъл джин на име Сакар Ал-Джини. Векове наред той ме принуждаваше по негова заповед да върша злини и жестокости. Накрая се отвратих дотолкова, че се опитах да избягам.

— Това е добре — каза Джим.

— Не му вярвам — прошепна Хоб.

— При бягството обаче бях заловен от великана Шарахия, който е един от пазачите на градината на Сакар Ал-Джини. Великанът ме върна обратно и за наказание Сакар Ал-Джини ме хвърли в едно огнено езеро. Там понасях страховити мъчения в продължение на шестстотин петдесет и две години, три месеца, две седмици, три дни, девет часа, четиридесет и седем минути и десет секунди. После бях освободен.

Мозъкът на Джим работеше трескаво, опитвайки се да запамети всяка подробност. Имената Сакар Ал-Джини и Шарахия му бяха смътно познати, може би от „Хиляда и една нощ“ на Ричард Бъртън. Не, не беше само това. И другаде беше чел нещо по въпроса… цялата тази история беше свързана и с еврейския цар Соломон.

Келб явно очакваше Джим да каже нещо, преди да продължи разказа си.

— И после какво стана? — каза Джим с възможно най-отегчен тон. — Защо Сакар Ал-Джини те освободи от огненото езеро?