Читать «Кулата на ужасите» онлайн - страница 4

Фелис се отърка о глезена й. Вдигна я, гушна я на рамото си и поглади пухкавата рижа козина.

— Фелис, миличка, да знаеш само каква изненада те чака! Цял нов свят. Бедничката, няма да можеш да си играеш с хлебарките. Поне така се надявам. Човек никога не знае.

Глава втора

Мъж, облечен със светлосиньо сако, избърза пред нея, протегна ръка към вратата от матово стъкло, натисна я с рамо и я задържа отворена. Тя носеше един върху друг два плоски кашона с ценни чупливи джунджурии, а портиерът в момента настаняваше някакъв човек в таксито, от което беше слязла, тъй че изпита признателност. Усмихна се и благодари, докато минаваше край опънатата му ръка. Беше млад, синеок и хубав.

До стаичката за пощата някакъв работник стоеше на колене и къртеше мрамор от пода. Над асансьорите светеха в червено буквата Б и числото петнайсет.

Младежът я последва през фоайето и застана на няколко метра вдясно. Хвърли му бегъл поглед, без да извръща глава — наблюдаваше сигнала над вратите, нарамил пазарски плик с надпис: „Обичам Ню Йорк“. Спортни обувки „Рийбок“, джинси, небесносин пуловер. Имаше високо подстригана рижавокестенява коса и леко я надвишаваше по ръст. Към двайсет и пет — двайсет и шест годишен.

Обърна се към нея и рече:

— Бих могъл да взема поне единия…

— Не, леки са. Все пак благодаря…

Широка, лъчезарна усмивка, обградена с трапчинки, засия на лицето му. Сините очи светнаха.

Засмя се и тя и погледна над асансьорите — още светеха Б и петнайсет.

— Някой ги задържа — обясни младежът и се отправи към другия край на фоайето, където на мраморен панел, потънал в зеленина, просветваха контролните монитори.

Портиерът Тери — як, червендалест мъжага със сива униформа, влезе в сградата. При последното си идване беше пуснала десетачка в ръката му. Погледна я тъжно и рече:

— Съжалявам, че не можах да ви отворя вратата.

— Няма нищо.

— На петнайсетия пак задържат асансьора — обади се младежът.

Тери поклати глава и се запъти към мониторите.

— Тези Хофманови… — Наведе се, надникна и натисна някакъв бутон. Обърна се към тях, без да мърда пръста си от него. — Дмитри чака да разтовари багажа ви от втория камион.

— Няма да дойде скоро — заяви тя. — Тъкмо се канеха да обядват.

Портиерът се отправи към вратата.

— Ще ви звънна, щом ги видя.

— Фирма „Превоз — жени“ — провикна се тя над кашоните.

Полицейска кола с надута сирена и святкащ червено-бял буркан на покрива префуча по булеварда в момента, когато Тери отвори вратата на бягащ за здраве мъж, облечен в анцуг с вдигната качулка.

— Слиза — обяви младежът. — Нанасяте ли се?

— Да. В двайсет Б.

— Аз съм в тринайсет А. Пит Хендърсън.

— Приятно ми е. — Усмихна му се над кашоните. — Кей Норис.

Бегачът я наблюдаваше, без да спира да тича на място, застанал на няколко метра от нея. Когато го погледна, той спря очи на работника и ги задържа върху гърба му. Имаше скулесто лице с пясъчноруси мустаци. Около четирийсетте.

— Откъде идвате — поинтересува се Пит Хендърсън.

— От Банк Стрийт. Във Вилидж.