Читать «Кулата на ужасите» онлайн - страница 3

— Кей име ли е или инициал?

— Име.

— Кей Норис.

— Да.

Докато я въвеждаше в компютъра рече:

— Звучи идеално. Предупреди Мийлс да вземе мерки всички да я обграждат с особено внимание.

— Добре. Засега няма друго…

— Тогава не те задържам.

Затвори телефона. Подчерта името: КЕЙ НОРИС. На трийсет и девет години. Изглеждаше по-млада.

Теа Маршъл умря на четирийсет. Въздъхна.

Включи големите монитори — първият в хола, вторият — в спалнята й, точно както в понеделник сутринта. Спалнята блестеше от ярките слънчеви лъчи, които струяха през оголения прозорец. Намали яркостта. Увеличи я малко в хола. Втренчи се в двете празни стаи на мониторите близнаци, без да сваля ръце от пулта за управление. Изображенията се разгърнаха като огромни, синьо-бели, леко потрепващи криле.

В четвъртък вечерта се обади на Алекс и му каза да дойде да си прибере книгите.

— За Бога, Кей, знам, че ставам досаден, но сега, в началото на семестъра, моментът е съвсем неподходящ. Ще трябва да ги задържиш още няколко месеца.

— Съжалявам, но не мога. Следващата седмица се изнасям. Или ще си ги вземеш, или ще ги оставя отвън. Бог знае защо, загубих интерес към средновековната архитектура.

Не беше чул за разрива й с Джеф. В гласа му прозвуча неподправено съчувствие.

— Добре, че се изнасяш. Чудесна идея. Ще започнеш всичко начисто. Намери ли нещо подходящо?

Разказа му.

— И е на предпоследния етаж. От хола се вижда Ийст Ривър, а от спалнята — част от Сентръл Парк. Светлината просто блика. Кварталът е хубав, с добре поддържани ниски стари къщи, а музеят „Купър-Хюит“ е на съседната улица.

— Медисън… тринайсет… нула нула… — Прозвучаха замислените нотки, с които винаги я оборваше. — Не е ли един стъклен и доста… тесен небостъргач?

Пое дъх и отговори:

— Да.

— Кей, миналата зима там асансьорът премаза човек. Не помниш ли? Домоуправителят. Сградата е построена само преди няколко години, а вече е известна с три-четири смъртни случая. Тогава си помислих: „Жалко, че в номера й има тринайсет, това само подхранва суеверията.“ Така започваха и новините по телевизията: „Тринайсет нула нула е нещастният номер на Медисън Авеню“, или нещо подобно. Разбира се, ти си…

— Алекс — прекъсна го тя, — знам всичко това. Защо смяташ, че съм суеверна? И защо непременно трябва за всичко да ти давам обяснения?

— Тъкмо това исках да кажа и аз. Разбира се, че не си суеверна, но все пак реших, че трябва да знаеш, ако още не си чула.

— Книгите, Алекс — натърти тя.

Договориха се да мине да ги опакова в неделя следобед и да си ги вземе през седмицата. Пожелаха си довиждане и затвориха телефона.

Вечният покровител. Не, не и не.

Естествено, злополуката с домоуправителя си беше чиста трагедия, но не правеше апартамента по-малко хубав. Нямаше да допусне Алекс и някакъв скапан телевизионен говорител да я вкиснат. Три-четири смъртни случая за повече от три години не бяха нещо изключително. По два апартамента на етаж — общо четирийсет. В повечето вероятно живееха по двама души — значи около шейсет-седемдесет човека. Без да се броят напусналите и персоналът.