Читать «Бараяр» онлайн - страница 99

— Милиони? — вдигна вежди Арал. — Сега вие екстраполирате от едно до безкрайност. Слаб довод, сър, недостоен за вас.

— А и сигурно — каза тихо Корделия — това колко може да понесе, трябва да реши всеки човек, всеки който носи подобна тежест.

Пьотър се прехвърли към нея:

— Да, и който плаща за всичко това, нали? Империята. Лабораторията на Вааген се води към бюджета на военните изследвания. Цял Бараяр плаща за удължаването на живота на едно чудовище.

Объркана, Корделия отвърна:

— Навярно това ще се окаже по-добра инвестиция, отколкото си мислите.

Пьотър изсумтя и наведе упорито глава, без да откъсва поглед от тях.

— Решени сте да ми сторите това, така ли? Да го сторите на рода ми. Не мога да ви разубедя, не мога да ви заповядам… много добре. Щом се стремите толкова много към промяна, ето ви промяна. Не искам онова нещо да носи името ми. Мога да ви откажа поне това, ако не друго.

Арал бе стиснал устни, ноздрите му се бяха раздули. Но изобщо не мръдна на мястото си. Апаратът за четене светеше забравен в неподвижните му ръце. Той се владееше напълно и не им беше позволил да се стиснат.

— Много добре, сър.

— Тогава ще го наречем Майлс Нейсмит Воркосиган — каза Корделия, преструвайки се на спокойна, въпреки че стомахът й се бунтуваше. — Моят баща няма да ни се обиди заради това.

— Твоят баща е мъртъв — изръмжа Пьотър.

Превърнат в огнена плазма в катастрофиралата совалка преди повече от десет години… Затворила очи, тя понякога си представяше, че все още може да усети смъртта му, отпечатана върху ретината й.

— Не съвсем. Не и докато аз съм жива и помня.

Пьотър изглеждаше така, сякаш току-що го беше ударила в бараярския стомах. Бараярските церемонии за мъртвите бяха едва ли не култ към предците, сякаш споменът можеше да държи душите живи. Дали собствената й тленност не вливаше днес мраз във вените й? Той бе отишъл прекалено далеч и го знаеше, но не можеше да се върне назад.

— Нищо, нищо не може да ви отрезви! Тогава… — Той се разкрачи и погледна Арал. — Изчезвай от къщата ми. И от двете ми къщи — и от замъка Воркосиган. Взимай жена си и се махай. Днес!

Очите на Арал се отместиха само за миг към дома на детството му, после той внимателно остави апарата за четене и се изправи.

— Много добре, сър.

Гневът на Пьотър преминаваше в мъка.

— И ще оставиш дома си заради това?

— Моят дом не е конкретно място. А конкретен човек, сър — каза сериозно Арал. После добави неохотно: — Хора.

Имаше предвид и Пьотър, и Корделия. Тя се наведе напред. От камък ли бе старецът? Дори сега Арал се отнасяше към него учтиво… Сърцето й почти спря да тупти.

— Ще върнеш рентите и приходите си в касата на областта — каза отчаяно Пьотър.

— Както желаете, сър. — Арал се насочи към вратата.

Гласът на Пьотър стана тих:

— Къде ще живеете?

— От известно време Илян ме убеждава да се преместя в императорската резиденция от гледна точка на сигурността. Евън Ворхалас ме убеди, че Илян е прав.