Читать «Бараяр» онлайн - страница 100

Корделия беше станала заедно с Арал. Тя се приближи до прозореца и погледна мрачния сиво-зелено-кафяв пейзаж. Оловната вода на езерото бе покрита с бяла пяна. Бяраярската зима щеше да е студена…

— Значи все пак се установявате на императорска територия, а? — подигра се Пьотър. — И това ако не е арогантност!

Лицето на Арал се смръщи.

— Напротив, сър. Нямам друг доход освен половината от адмиралската си заплата и не мога да си позволя квартира на свободен наем.

Някакво движение в пълзящите облаци привлече вниманието на Корделия. Тя погледна тревожно и промърмори:

— Какво му е на този леколет?

Петънцето нарасна със странни движения. Зад него оставаше следа от дим. Машината се задържа над езерото и се насочи право към тях.

— Господи, да не е пълен с бомби?

— Какво? — казаха Пьотър и Арал едновременно и бързо се приближиха до прозореца, Арал от дясната, а Пьотър — от лявата й страна.

— Знаците са на ИмпСи — каза Арал.

Старите очи на Пьотър се присвиха.

— А?

Корделия мислено проектираше да изтичат по задния коридор и да излязат навън. От другата страна на пътя имаше канавка и ако се скриеха в нея, може би… но леколетът забави движението си и се приземи на предната морава. Мъже в ливреята на Воркосиган и зелено-черните униформи на ИмпСи го обградиха предпазливо. Повредата сега се виждаше ясно: плазмен пробив, черни петна от сажди, изкривени контролни повърхности — беше истинско чудо, че изобщо можеше да лети.

— Кой?… — попита Арал.

Пьотър се вгледа, за да може да види пилота през повредения покрив.

— Боже мили, та това е Негри!

— Но кой е онзи с… бързо! — Арал хукна през вратата. Останалите побягнаха след него, излязоха от къщата и се спуснаха по зеления склон.

Стражите бяха отворили изкривения покрив. Негри падна в ръцете им. Те го оставиха на тревата. От лявата страна тялото и бедрото му бяха гротескно обгорени, зелената му униформа бе овъглена и разкриваше кървящи бели мехури, разкъсана, оголена плът. Той трепереше неудържимо.

Мъничката фигура, стегната здраво в мястото за пътници, беше император Грегор. Петгодишното момче плачеше от ужас, не високо, а съвсем приглушено и задавено, като потискаше хълцанията си. Такова самообладание в едно толкова малко дете се струваше на Корделия зловещо. Тя изпищя вътрешно. Беше облечен в обикновени дрехи за игра — мека риза и тъмносини панталонки. Едната му обувка липсваше. Един от стражите разкопча колана му и го извади от леколета. Момчето се отдръпна и погледна Негри в пълен ужас и смут. „Да не мислиш, че възрастните са неунищожими, дете?“ — наскърби се Корделия.

Ку и Дру се появиха от отделните си убежища в къщата и впериха ужасени погледи в групата на моравата. Грегор забеляза Друшнакови, хвърли се към нея като стрела и се вкопчи в ризата й.

— Друши, помощ!

И чак сега заплака на глас. Тя го прегърна и го взе на ръце.

Арал коленичи до ранения шеф на ИмпСи.

— Негри, какво се е случило?

Негри се протегна и го сграбчи за якето със здравата си дясна ръка.

— Той се опита да направи преврат — в столицата. Войските му превзеха ИмпСи, превзеха комуникационния център — защо не отговаряхте? Генералният щаб е обкръжен, около императорската резиденция се води ужасно сражение. Бяхме го разкрили и предстоеше да го арестуваме — и той изпадна в паника. Удари твърде рано. Мисля, че е хванал Карийн…