Читать «Бараяр» онлайн - страница 97

Корделия глътна една лъжица от супата, която потече в нея като разтопено олово, остави лъжицата и зачака. Чуваше гласа на Арал и електронните отговори на някакъв непознат глас в смълчаната къща, но беше прекалено далеч, за да разбере думите. След известно време, което й се стори като малка вечност, макар всъщност супата да беше все още гореща, Арал се върна с мрачно лице.

— Там ли е ходил? — попита Корделия. — В Имперската болница?

— Да. Бил е там и си е тръгнал. Всичко е наред.

— Това значи ли, че бебето е наред?

— Да. Не са го пуснали, той поспорил известно време, после си тръгнал. Нищо друго. — Арал започна навъсено да загребва от супата.

Графът се върна след няколко часа. Корделия чу лекия шум на земехода му по пътя и покрай северната страна на къщата, където спря. Покривът се отвори и затвори, и колата продължи към гаража, разположен отвъд хребета на хълма, до конюшнята. Тя седеше заедно с Арал в предната стая с новите големи прозорци. Той се бе задълбочил в някакъв правителствен доклад на ръчния си апарат за четене, но при звука на затварящия се покрив натисна клавиша „пауза“ и зачака заедно с нея, вслушвайки се в тежките стъпки край къщата. Бе стиснал устни в неспокойно очакване и гледаше мрачно. Корделия се отпусна на стола и се опита да овладее нервите си.

Граф Пьотър влезе в стаята и застана пред тях. Беше облечен официално в старата си униформа с отличителните знаци на генералския му ранг.

— Ето къде сте били.

Униформеният мъж, който го следваше, погледна неспокойно Арал и Корделия и се оттегли, без да чака да го освободят. Граф Пьотър дори не забеляза това.

Пьотър се обърна първо към Арал:

— Ти. Ти си дръзнал да ме посрамиш пред хората. Да ми поставиш капан.

— Опасявам се, че сте се посрамили сам, сър. Ако не бяхте тръгнали по този път, нямаше да се натъкнете на този капан.

Пьотър стисна зъби, бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. Гняв, притеснение, примесено със самонадеяност. Притеснен, колкото може да е само един постъпил неправилно човек. „Той се съмнява в себе си“ — разбра Корделия. Тъничка нишка надежда. „Не трябва да я изпускаме, тя може да е единственият ни изход от лабиринта.“

Самонадеяността надделя.

— Не трябваше да правя това — изръмжа Пьотър. — Това е женска работа. Да пази генома ни.

— Било е женска работа в Периода на изолация — отвърна спокойно Арал. — Когато единственият отговор на мутацията е бил детеубийството. Сега има други отговори.

„Колко странно трябва да са се чувствали жените, докато са били бременни, без да знаят дали всичко това ще завърши с живот или смърт“ — помисли си Корделия. Една глътка от тази чаша бе всичко, което желаеше тя от живота си, и все пак бараярските жени я пресушаваха цялата отново и отново… чудното бе не това, че културата на наследниците им е хаотична, а че не е още по-безумна.