Читать «Бараяр» онлайн - страница 57

— Асансьор? Никога не сме… — той прехапа езика си. — Къде?

— Можете да го монтирате в задния коридор до водопроводната шахта, без да нарушавате вътрешната архитектура.

— Много добре. Намери човек, който да свърши работата. Можеш да се заемаш.

— В такъв случай започвам да търся още утре. Благодаря ви, сър. — Зад гърба му тя вдигна вежди.

По време на обяда граф Пьотър, очевидно с идеята да я насърчи, беше извънредно сърдечен с доктор Хенри, макар той да бе съвсем явно парвеню. Следвайки съвета на Корделия, Хенри на свой ред напипа слабото му място и Пьотър му разказа всичко за новото си жребче, родено в неговата конюшня зад хълма. Животното било от генетично доказана чистокръвна порода, било внесено срещу много пари като замразен ембрион от Земята и било имплантирано в зряла кобила под бдителния надзор на графа. Изучавалият биология Хенри прояви технически интерес и след обяда Пьотър го заведе лично да види едрите животни.

— Струва ми се, че е по-добре да си почина мъничко — извини се Корделия. — Можеш да отидеш с тях, Дру. Сержант Ботари ще остане с мен. — Всъщност Корделия се тревожеше за Ботари. Не бе сложил нито залък в уста по време на обяда, нито пък беше казал нещо в продължение на повече от час.

Колебливо, но с очевиден интерес към конете, Дру се остави да бъде убедена. Тримата тръгнаха бавно нагоре по хълма. Корделия ги погледа малко, после се обърна и видя, че Ботари отново я наблюдава.

— Благодаря ви, миледи.

— Няма нищо. Питах се дали не се чувствате зле.

— Не… да. Не зная. Искам… исках да говоря с вас, миледи. От… от няколко седмици насам. Но все не беше подходящо. Напоследък обаче взе да става по-лошо. Не мога да чакам повече. Надявах се, че днес…

— …сте улучили момента? — Икономката шеташе из кухнята. — Искате ли да се поразходим малко?

— Да, миледи, моля ви.

Тръгнаха заедно покрай стария каменен замък. Беседката на билото на хълма, която гледаше към езерото, бе прекрасно място да поседнат и поговорят, но Корделия се чувстваше прекалено натежала, за да се изкатери дотам. Вместо това тръгнаха по пътеката успоредно на хълма, докато стигнаха до нещо, което приличаше на малка градинка — родовото гробище на Воркосиган, пълно със странни гробове на членове на самата фамилия, далечни роднини и служители с особени заслуги. Парцелът бил отначало част от разрушената крепост — най-старите гробове на войници и офицери бяха отпреди векове. Семейството бе пристигнало тук едва след атомното разрушаване на старата му областна столица Вашной по време на сетаганданската инвазия. Там мъртвите се бяха слели с живите и осемте поколения фамилна история бяха изличени. Интересно й бе да отбележи групите гробове и да ги свърже със съответните събития: сетаганданската инвазия, войната на лудия император Юри. Гробът на майката на Арал бе точно от началото на тази война. До него беше оставено място за Пьотър — вече от трийсет и три години. Тя чакаше търпеливо съпруга си. „А мъжете обвиняват нас, жените, в мудност.“ По-големият й син, братът на Арал, бе погребан от другата й страна.