Читать «Бараяр» онлайн - страница 58

— Хайде да седнем там — кимна тя към една каменна пейка, обградена с оранжеви цветя, под сянката на внесен от Земята вековен дъб. — Всички тези хора отдавна са само слушатели. И могат да пазят тайна.

Корделия седна на топлия камък и се вгледа в лицето на Ботари. Той седна колкото бе възможно по-далеч от нея. Бръчките на лицето му се врязваха по-дълбоко и сурово от друг път, въпреки че донякъде се скриваха от лятната омара. Ръката му, прехвърлена през грубата каменна облегалка на пейката, потрепваше.

— Е, какъв е проблемът, сержант? — попита меко Корделия. — Изглеждате малко… напрегнат днес. Нещо с Елена?

Той се засмя мрачно.

— Напрегнат. Да. Вярно е. Не е свързано с бебето… ами с… е, добре, така е, но не пряко. — Той я погледна открито за пръв път през този ден. — Вие си спомняте Ескобар, миледи. Бяхте там. Нали?

— Да. — Този човек страдаше, Корделия разбираше това. Какво ли бе причинило страданието му?

— Аз не мога да си спомня Ескобар.

— Така си и мислех. Според мен вашите военни терапевти направиха всичко възможно, за да не си спомняте Ескобар.

— О, да.

— Не одобрявам бараярската представа за терапия. Особено, когато се бърка с политика.

— Изпитал съм го на собствения си гръб, миледи. — В очите му проблесна предпазлива надежда.

— Как го правят? Изгарят определени неврони? Или чрез химическо заличаване?

— Не… използват наркотици, но нищо не се разрушава. Така ми казаха. Лекарите го наричат супресивна терапия. А ние го наричаме просто „ад“. Всеки ден отивахме в ада, докато не дойде моментът, в който повече не искахме да отиваме там. — Ботари се понамести, веждите му се сбърчиха. — Когато се опитвам да си спомня, изобщо да говоря за Ескобар, започва да ме боли глава. Звучи глупаво, нали? Едър мъж като мен да хленчи за главоболие като старица. Някои конкретни спомени ми причиняват наистина толкова ужасно главоболие, че чак виждам червени кръгове пред очите си и започвам да повръщам. Когато престана да се опитвам да мисля за това, болката преминава. Просто е.

Корделия преглътна.

— Разбирам. Съжалявам. Знаех, че е лошо, но не знаех, че е… чак толкова лошо.

— Най-лошото са сънищата. Сънувам… Ескобар… и ако се събудя твърде късно, си спомням съня. Спомням си прекалено много, всичко едновременно, и главата ми… единственото, което мога да направя, е да се въргалям и да плача, докато не започна да мисля за нещо друго. Другите войници на граф Пьотър ме мислят за луд, смятат ме за глупав и не разбират какво правя при тях. И аз не разбирам какво правя при тях. — Той разроши острата си коса с големите си длани. — Да си верен войник на графа е голяма чест. Има само двайсет места. Взимат най-добрите, взимат истинските герои, мъжете с медали, двайсетгодишни мъже с отлични данни. Ако това, което направих на Ескобар, е било толкова лошо, защо адмиралът накара граф Пьотър да ме вземе? И ако съм бил такъв истински герой, защо ми отнеха спомена за това? — Дишането му ставаше все по-учестено, през дългите му жълтеникави зъби се чуваше почти свистене.